Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Защо мъжете се държаха така? Това винаги бе оставало мистерия за маа Макутси, макар напоследък тя да се приближаваше към обяснението. Може би имаше нещо общо с начина, по който майките се отнасяха към синовете си. Ако майките позволяваха на момчетата да мислят, че те са нещо по-специално — а според маа Макутси всички майки постъпваха така, — така у момчетата се изграждаше начин на мислене, който никога повече не се променяше. Ако на малките момчета се втълпява, че жените съществуват, за да се грижат за тях, тогава те ще продължат да разсъждават по този начин, когато пораснат — както и ставаше. Маа Макутси беше виждала толкова много подобни примери, че не можеше да си представи как някой би могъл да оспори тази теория. Самият чирак бе пример за това. Веднъж тя видя как майка му дойде в сервиза с една цяла диня за сина си, наряза му я и му я подаде така, сякаш хранеше малко дете. Тази майка не биваше да постъпва така, тя трябваше да насърчи сина си сам да си купи диня и сам да си я нареже. Точно такова отношение го бе направило толкова незрял в отношенията му с жените. За него те бяха играчки, резени диня, вечни заместители на майката.

Стигнаха парцел 2456 и спряха пред портата на спретната къщурка в мръснокафяв цвят, която имаше външен кокошарник и — нещо необичайно — два традиционни сандъка за съхраняване на зърно. Може би в тях държаха храната за пилците, помисли тя — соргото, което се сипва всяка сутрин на земята, за да има какво да кълват гладните пернати, като ги пуснат от курника. За маа Макутси беше очевидно, че в къщата има възрастна жена, тъй като само възрастна жена би си дала труда да поддържа двора спретнато и грижливо, както изискваше традицията. Може би това беше бабата на Патриша — някоя от онези забележителни африкански жени, които продължаваха да работят до осемдесет, че и повече години, и които бяха душата на рода.

Чиракът паркира колата, докато маа Макутси се запъти по пътечката към къщата. Тя извика отвън, както беше прието, като бе почти сигурна, че не са я чули; но ето че на прага се появи една жена, която си бършеше ръцете с кърпа, и сърдечно я покани да влезе.

Маа Макутси разказа за мисията си. Не каза, че е журналист, както бе направила при посещението си у Мотламеди — щеше да е грешно да направи това тук, в този дом, където традицията се тачеше, пред жената, която се оказа майка на Патриша.

— Бих искала да разбера повече за участничките в състезанието — каза тя. — Помолиха ме да говоря с тях.

Жената кимна.

— Можем да приседнем до вратата — каза тя. — Там е сенчесто. Ще повикам дъщеря си. Това там е нейната стая.

Тя посочи към вратата в единия край на къщата. Зелената боя, която я бе покривала някога, се белеше и пантите бяха ръждясали. Макар че дворът изглеждаше добре поддържан, къщата явно се нуждаеше от ремонт. Тук очевидно нямаха много пари, разбра маа Макутси, и се замисли за миг какво би означавала за този дом сумата, която щеше да получи „Мис Красота и Почтеност“, когато най-накрая я изберат. Ставаше дума за четири хиляди пули плюс талон за магазин за дрехи. Едва ли много от тези пари биха били похарчени напразно, заключи маа Макутси, след като забеляза разръфания подгъв на полата на жената.

Тя седна и пое чашата с вода, която жената й подаде.

— Днес е горещо — каза домакинята. — Но скоро ще завали, сигурна съм.

— Ще завали — съгласи се маа Макутси. — Имаме нужда от дъжд.

— Наистина имаме, маа — отвърна жената. — Тази страна постоянно има нужда от дъжд.

— Права сте, маа. Именно от дъжд.

Останаха мълчаливи за момент, като мислеха за дъжда. Когато нямаше дъжд, хората мислеха за него, едва осмелявайки се да се надяват, че това чудо ще се случи. А когато той идваше, всичко, за което можеха да мислят, бе колко ще трае. Бог плаче. Бог плаче за тази страна. Деца, погледнете, това са сълзите му. Дъждът са неговите сълзи. Това каза един ден учителят й в Бобононг, когато беше още малка, и тя все още помнеше думите му.

— Ето я дъщеря ми.

Маа Макутси вдигна поглед. Патриша се беше появила мълчаливо и сега стоеше пред нея. Тя се усмихна на младата жена, която наведе очи и леко се поклони. Не съм още толкова стара, помисли маа Макутси, но въпреки това бе поласкана от любезността.

— Можеш да седнеш — каза майка й. — Тази дама иска да говори с тебе за конкурса за красота.

Патриша кимна.

— Много се вълнувам за това, маа. Знам, че няма да спечеля, но въпреки това се вълнувам много.

Не бъди толкова сигурна, каза си наум маа Макутси, но премълча.