Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Рамотсве кимна:

— Значи това ви е работата?

Той се намръщи.

— Както и други неща.

— Виж ти! — Тонът на забележката му я заинтригува.

Тези „други неща“ явно бяха нежелани. — Какви други неща, раа?

— Аз съм готвачът — каза той. — Отговарям за кухнята и приготвям храната.

Той я погледна отбранително, като че очакваше отговор.

— Това е хубаво — каза маа Рамотсве. — Хубаво е да можеш да готвиш. На юг, в Габороне, има много добри мъже — готвачи. Носят едни чудати бели шапки.

Човекът кимна.

— Аз работех в хотел в Габороне — каза той. — Бях готвач там. Не главен, а един от младшите. Беше преди няколко години.

— Защо дойдохте тук? — попита маа Рамотсве. Беше необичайно някой да постъпи така. Сигурно готвачите в Габороне вземаха много повече пари, отколкото готвачите във фермерските къщи.

Готвачът изпъна крак и побутна една цепеница обратно в огъня.

— Никога не съм харесвал тази работа — каза той. — Не ми харесваше да готвя тогава, не ми харесва и сега.

— Тогава защо го правите, раа?

Той въздъхна.

— Това е сложно за обяснение, маа. Ще отнеме много време да ви разкажа тази история, а трябва да се връщам на работа, когато изгрее слънцето. Но мога да ви разкажа част от нея сега, ако искате. Ако искате, седнете ей там, на оня дънер, маа. Да, така е добре. Ще ви кажа, щом питате.

Идвам отвъд пътя, дето минава край оня хълм, на петнайсет километра зад него. Там има едно село, за което никой не знае, защото не е важно и никога нищо не се случва. Никой не му обръща внимание, защото хората там са много тихи. Никога не викат и не се суетят. Така че никога нищо не се случва.

В училището преподаваше един много мъдър учител. Имаше още двама учители, които му помагаха, но той беше главният и всички слушаха него, а не другите двама. Един ден той ми каза: „Самюъл, ти си много умно момче. Можещ да запомниш имената на всички животни и на техните майки и бащи. В това си най-добрият. Момче като теб може да отиде в Габороне и да си намери работа там.“

Не ми се видя странно, че помня всички животни, понеже обичах добитъка повече от всичко друго. Исках един ден да имам животни, но там, където съм роден, нямаше такава работа, така че трябваше да измисля нещо друго. Не повярвах, че съм достатъчно добър да отида в Габороне, но когато станах на шестнайсет, учителят ми даде малко пари, които бе получил от правителството, и с тях аз си купих билет за автобуса до Габороне. Баща ми нямаше пари, но ми връчи часовник, който намерил веднъж край някакъв черен път. Това бе неговата най-ценна придобивка, но той ми я даде и ми каза да я продам, за да си купя храна, като стигна в Габороне.

Не ми се щеше да продавам часовника, но накрая, когато стомахът ми бе вече толкова празен, че почна да ме боли, се наложи да го направя. Дадоха ми сто пули за него, защото беше добър часовник, и аз ги изхарчих за храна, която да ми върне силите.

Отне ми доста време да си намеря работа, а и парите за храна не стигнаха задълго. Най-накрая намерих работа в един хотел, където ми дадоха да нося разни неща и да отварям вратите на гостите. Случваше се те да идват отдалече и да са много богати. Джобовете им бяха пълни с пари. Даваха ми бакшиши от време на време и аз спестявах парите в пощенския клон. Ех, да можеше още да ги имам.

След известно време ме преместиха в кухнята, където помагах на готвачите. Откриха, че ме бива да готвя, и ми дадоха униформа. Готвих там десет години, макар че никак не ми харесваше. Не обичах горещината в кухнята, нито миризмата на храна, но такава ми беше работата и трябваше да я върша. След като известно време работих в тоя хотел, срещнах брата на мъжа, който живее тук. Може би познавате оня, за когото говоря — той е важен човек и живее в Габороне. Той каза, че ще ми даде работа тук като помощник-управител на фермата, и аз бях много щастлив. Рекох му, че знам всичко за добитъка и че ще се грижа добре за фермата.

Дойдох тук с жена си. Тя е от тоя край и много се зарадва да се върне. Дадоха ни хубаво жилище и жена ми остана много доволна. Нали знаете, маа, колко важно е жена ти или мъжът ти да са доволни. Не са ли, никога няма да имаш спокойствие. Никога. И тъщата ми е доволна. Тя се нанесе във фермата и живее в задната част на къщата. Пее непрекъснато, защото е изключително щастлива, че дъщеря й и внуците й са тук.

Очаквах с нетърпение да заработя с добитъка, но още щом се запознах с брата, който живее тук, той попита какво съм работил и аз казах, че съм бил готвач. Той много се зарадва да чуе това и каза, че трябвало да готвя и тук. Непрекъснато идвали важни хора от Габороне и щяло да ги впечатли, ако къщата има истински готвач. Казах му, че не искам да върша това, но той ме принуди. Говори с жена ми и тя взе неговата страна. Рече ми, че това било толкова добро място, че само глупак не би направил това, което тези хора искат от мен. Тъща ми започна да ридае. Рече, че била стара жена и щяла да умре, ако трябвало да се премести. Жена ми попита: „Да не искаш да убиеш майка ми? Това ли искаш?“