Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Рамотсве замълча. Това, което й съобщи прислужницата, изцяло променяше положението. Главният заподозрян — съпругата — бе отровена, както и старата жена, която също бе заподозряна. Това означаваше, че или бе имало проблем с разпределянето на отровата, или нито една от двете няма нищо общо с това. Маа Рамотсве реши, че втората възможност е по-вероятна. Докато й беше зле днес, тя си въобрази, че някой я е отровил нарочно, но нима това бе правдоподобно? Като се замисли трезво, след като пристъпите на гадене отминаха, тя си даде сметка, че би било нелепо отровителят да удари толкова бързо и толкова явно в присъствието на гост. Това би било подозрително и несръчно, а отровителите, както беше прочела някъде, обикновено са много ловки хора.

Прислужницата гледаше с очакване маа Рамотсве, сякаш се надяваше сега гостенката да поеме ръководенето на домакинството.

— Трябва ли да извикаме лекар за някого? — попита маа Рамотсве.

— Не. Мисля, че се оправят. Но знам какво да правя. Само викат по мене и не мога нищо да свърша, докато викат.

— Да — каза маа Рамотсве, — никак не е лесно.

Тя се вгледа в прислужницата. „Само викат по мене…“

Това е мотив, мислеше тя, но самата мисъл е абсурдна. Пред нея бе честен човек. Лицето й бе отрито и тя се усмихваше, като заговореше. Тайните оставят сенки върху лицето, а по това нямаше никакви.

— Е — каза маа Рамотсве, — може би ще ми направите чай. След това не е зле да се приберете в стаята си и да ги оставите да се съвземат. Сигурно ще викат по-малко утре сутринта.

Прислужницата оцени предложението и се усмихна.

— Така ще направя, маа. Ще ви донеса чая в стаята. След това можете да заспите пак.

Тя спа, но на пресекулки. От време на време се будеше и чуваше гласове в къщата, шум от движения, затръшване на врата, отваряне на прозорец, скърцането на стара къща през нощта. Малко преди зазоряване, като осъзна, че няма да заспи отново, тя стана, облече си домашната рокля и излезе от къщата. Едно куче до задната врата се надигна при вида й, все още замаяно от съня, и подозрително я подуши, голяма птица, кацнала на покрива, се впусна в полет с известно усилие и изчезна.

Маа Рамотсве се огледа. Слънцето щеше да изгрее чак след около половин час, но имаше достатъчно светлина, за да се различават нещата и тя се увеличаваше с всеки изминал миг. Дърветата все още бяха неясни, тъмни силуети, но клоните и листата скоро щяха да се покажат в подробности, както се разкрива картина. Тя обичаше това време на деня и тук, на това самотно място, далече от пътищата и хората, далеч шума им, красотата на родната й земя се виждаше в чист вид. Не след дълго слънцето щеше да се появи и да направи контурите на света ясни и груби, но за момента храстите, небето, дори самата земя изглеждаха скромни и деликатни.

Маа Рамотсве пое дълбоко дъх. Мирис на храсти, на прах и трева се прокраднаха и този път в душата й, а после се прибави полъхът на горящо дърво — чудесна, парлива миризма, която пронизва неподвижния утринен въздух, докато хората си правят закуска и греят ръце на огъня. Тя се обърна. Наблизо имаше огън — ранен огън, който да подгрее бойлера за топла вода или пък огъня на някой пазач, прекарал нощните часове край жарта.

Тя заобиколи отстрани на къщата, като се придържаше към малка пътечка, маркирана с варосани камъни — навик, зает от колониалните администратори, които ограждаха с такива камъни лагерите и казармите. Така бяха постъпвали из цяла Африка, даже бяха варосали долната част на стъблата на дърветата, засадени от тях по дългите улици. Защо? Заради Африка.

Тя зави край ъгъла на къщата и видя един мъж, клекнал до стар, облицован с тухли бойлер. Такива бойлери бяха типични за по-старите къщи, които нямаха електричество, и все още бяха необходими тук, където нямаше ток, освен този, който произвежда генераторът. Беше много по-евтино водата за домакински нужди да се затопля в такъв бойлер, вместо да се ползва дизелов генератор. Ето че този бойлер биваше подклаждан с дърва, за да сгрее топла вода за сутрешното къпане.

Мъжът я забеляза и изтупа сиво-кафявите си панталони, докато се изправяше. Маа Рамотсве го поздрави по традиционния начин и той отговори любезно. Беше висок човек, четирийсет и няколко годишен, добре сложен, с остри, но приятни черти на лицето.

— Хубав огън сте наклали, раа — отбеляза тя, като посочи към жаравата под бойлера.

— Дърветата тук са хубави — каза той просто. — И ги има много. Никога не липсват дърва за огрев.