Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

В тази ферма сигурно имаха много добитък, пет или дори шест хиляди глави. За повечето хора това беше богатство, което дори не можеха да си представят: десет — двайсет глави добитък стигаха, за да се смята човек за що-годе състоятелен; тя също би била доволна на това. Обед Рамотсве беше създал стадото си чрез добре премислени покупко-продажби и в края на живота си имаше две хиляди глави. Именно те бяха наследството, което й даде възможност да купи къщата на „Зебра драйв“ и да основе агенцията. Даже й бяха останали животни, които бе решила да не продава — отглеждаха ги пастирчета на едно далечно пасище, а неин братовчед минаваше оттам да ги наглежда. Бяха шейсет глави, припомни си тя — всичките превъзходни наследници на тромавите индийски бикове, които баща й избираше и развъждаше толкова старателно. Някой ден щеше да отиде там с волска каруца и да ги види; това пътуване щеше да е пълно с емоции, защото те бяха връзката с нейния татко и там щеше да усети липсата му особено остро. Сигурно щеше да се разплаче и пастирите щяха да се чудят защо тази жена още жали за баща си, който е покойник от толкова отдавна.

Имаме още сълзи за проливане, мислеше тя. Имаме още да жалим за онези утрини, когато излизахме рано и гледахме как кравите се влачат по пътеките, а птиците излитат нависоко, понесени от топлите въздушни течения.

— За какво мислите, маа?

Тя погледна нагоре. Зад нея се беше появил някакъв мъж с тояга в ръка и опърпана шапка на главата.

Маа Рамотсве го поздрави.

— Мислех за покойния си баща — каза тя. — Той щеше да хареса тези добичета. Вие ли се грижите за тях, раа? Чудесни животни.

Той се усмихна признателно.

— Грижа се за тях от самото им раждане. Като деца са ми. Имам двеста деца, маа, до едно животни.

Маа Рамотсве се засмя.

— Сигурно сте много зает човек, раа.

Той кимна и извади малко хартиено пакетче от джоба си. След това предложи на маа Рамотсве парче сушено говеждо, което тя прие.

— Вие в къщата ли сте отседнали? — запита той. — Там често отсядат гости. Понякога синът, който е в Габороне, води приятели от правителството. Виждал съм ги със собствените си очи.

— Той сигурно е много зает — каза маа Рамотсве. — Добре ли го познавате?

— Да — отвърна мъжът, като дъвчеше парче говеждо. — Идва тук и ни нарежда какво да правим. Все се безпокои за животните. Вика, че едно добиче било болно, друго било куцало, пък къде било третото… И така през цялото време. После си отива и нещата се оправят.

Маа Рамотсве направи гримаса на съчувствие.

— Сигурно не му е лесно на другия му брат, а?

Говедарят разтвори широко очи.

— Ами той стои мирно пред него и оставя брат му да му крещи. По-малкият е добър стопанин, но първородният още си мисли, че той ръководи фермата. Ама ние чухме, че баща им е говорил с вожда и са се разбрали по-малкият да вземе повечето от добитъка, а по-големият да получи пари. Така са решили.

— На големия това сигурно не му харесва.

— Не — отговори говедарят. — И го разбирам как се чувства. Но той е постигнал много в Габороне и си има друг живот. По — малкият е фермерът. Той разбира от добитък.

— Ами третият? — попита маа Рамотсве. — Онзи, който бил някъде там? — И тя посочи към Калахари.

Говедарят се изсмя.

— Той е още момче. Много е тъжно. Казват, че в главата му няма нищо, освен въздух. Станало така, понеже майка му била направила нещо, докато бил в утробата й. Така стават тия неща.

— Така ли? — каза маа Рамотсве. — Какво била направила? — Тя знаеше за поверието сред селяните, че увредено дете се ражда заради лоша постъпка на някой от родителите. Ако например жената е имала връзка с друг мъж, детето се ражда недоразвито. Ако пък мъжът отхвърли жена си и тръгне с друга, докато тя очаква детето му, това също носи нещастие на бебето.

Говедарят сниши глас. Ала кой ли можеше да го чуе там, освен добитъка и птиците, запита се маа Рамотсве.

— С нея трябва да се внимава — каза мъжът. — Тя е виновна. Старата. Тя е лоша жена.

— Лоша ли?

Той кимна утвърдително:

— Наблюдавайте я, разгледайте очите й.

Малко преди два часа прислужницата се появи пред вратата и съобщи, че яденето е готово.

— Хранят се на верандата от онази страна — каза тя, като посочи другата част на къщата.

Маа Рамотсве й благодари и излезе от стаята. Верандата бе в по-хладната част на сградата, където замрежен навес и разлистени увивни растения, плъзнали по груба дървена решетка, осигуряваха сянка. Бяха събрали две маси, покрити с колосана бяла покривка. На единия край на по-голямата имаше наредени в кръг няколко блюда: тиква, сварена на пара, купа с царевична каша, чиния с боб и други зеленчуци и голям супник със задушено месо в гъст сос. Имаше също хляб и съдинка с масло. Беше хубава храна, такава, каквато само заможни хора можеха да си позволят всеки ден.