Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Старата жена се обърна към маа Рамотсве.

— Виждате ли? — каза тя. — Тя подкрепя мъжа си. Тук, на село, е така. В града може да е другояче, но на село е така.

След обяда маа Рамотсве се върна в стаята си и се излегна на леглото. Жегата не бе намаляла ни най-малко, въпреки че на изток облаците продължаваха да се сбират. Вече беше ясно, че ще вали, дори и да не станеше преди настъпването на нощта. Скоро щеше да се появи вятър и с него да дойде онзи чудесен мирис на дъжд, който не може да бъде сбъркан с нищо — мирис на срещнали се прах и вода, който остава няколко секунди в ноздрите, а после изчезва, понякога за месеци, докато някой ден пак те настигне и те накара да спреш и да кажеш на човека до теб, който и да е той, че това тук и сега е мирис на дъжд.

Тя лежеше на леглото и гледаше към белите дъски на тавана. Нямаше никакъв прах — знак, че добре се грижеха за къщата. В много домове таваните целите бяха наплюти от мухи или белязани по краищата от началните пътечки на термитите. Понякога можеше да се видят и големи паяци, висящи напряко на това, което вероятно им изглеждаше като обърната надолу бяла тундра. Но тук нямаше нищо такова и дъските бяха безукорно чисти.

Маа Рамотсве бе озадачена. В този ден бе успяла да научи само, че прислугата си имаше собствено мнение, но всички не харесваха човека от правителството. Той явно си придаваше важност и се опитваше да се налага, но имаше ли нещо чак толкова неприятно в това? Естествено, че по-големият брат ще има мнение как да се отглежда добитъкът; естествено бе да го споделя с по-малкия си брат. Нормално беше старата жена да си мисли, че нейният бавноразвиващ се син е умен, логично бе да смята, че хората от града са изгубили интерес към животните. Маа Рамотсве осъзна, че е узнала много малко за нея. Говедарят мислеше, че е лоша, но с нищо не подкрепи мнението си. Посъветва я да разгледа очите й, което тя направи, но безрезултатно. Успя единствено да забележи, че тя гледаше надалеч, към хоризонта, докато обядваха заедно. Какво ли означаваше това?

Маа Рамотсве седна. Има нещо, което трябва да науча тук, реши тя. Ако някой гледа към хоризонта, ако отвръща поглед, значи не иска да бъде, където е. А най-честата причина човек да не иска да е на дадено място, е, че не харесва компанията, в която се намира. Това важи при всички такива случаи. Ако тя винаги гледа настрани, значи не харесва някой тук. Не съм аз, помисли маа Рамотсве, защото, когато я видях преди това, тя не даде никакви признаци за това, а след това с нищо не съм предизвикала у нея антипатия. Детето едва ли би могло да е причина за такава реакция, а пък и тя се бе държала към него доста нежно, дори го погали един-два пъти по главата по време на обяда. Оставаха синът и жена му.

Няма майка, която да не обича сина си. Маа Рамотсве разбираше, че има жени, които се срамуват от синовете си, и жени, които се ядосват на синовете си. Но няма жени, които наистина да не ги обичат. Независимо как постъпват те, майките все пак им прощават. Следователно тази стара жена не харесваше снаха си — толкова, че искаше да бъде някъде другаде, когато тя беше наблизо.

След като вълнението й от това заключение премина, Маа Рамотсве се изтегна по гръб на леглото. Сега оставаше да разбере защо старата жена не харесва снахата — дали защото другият й син, човекът от правителството, беше споделил подозренията си? Вероятно обаче по-важен беше въпросът дали жената знае, че свекърва й не я обича. Ако знаеше, тогава би имала мотив да направи нещо, но ако бе отровителка — а тя не изглеждаше такава, пък трябваше да се вземе предвид и коренно различното мнение на прислужницата, — тогава би се опитала по-скоро да отрови старата, а не мъжа си.

На маа Рамотсве й се доспа. Не бе спала добре предишната нощ, освен това пътуването, горещината, а и тежкият обяд си казваха своето. Задушеното беше доста, питателно и гъсто, със соса като лепкава слуз. Тя затвори очи, но пред нея не стана тъмно. Появи се бяла аура, неясна ивица светлина, която сякаш преминаваше пред вътрешното й зрение. Леглото леко помръдваше, сякаш вятърът вече беше минал през границата и бе почнал да духа. Появи се мирис на дъжд, а после горещи настойчиви капки, които сякаш наказваха земята, жилеха я и отскачаха нагоре като мънички сиви червеи.

Маа Рамотсве спеше, но дишането й бе плитко, а сънищата — трескави. Когато се събуди, тя почувства болка в стомаха. Беше почти пет часа. Голямата буря бе отминала, но все още валеше, а капките удряха по тънкия покрив на къщата като оркестър от упорити барабанисти. Тя приседна, но бе принудена веднага да легне отново, защото започна да й се гади. Изви се в леглото и спусна крака на пода. После стана и се запрепъва към вратата и към банята в края на коридора. Там повърна и почти веднага се почувства по-добре. Докато достигна стаята, най-лошото вече бе отминало и тя можеше да обмисли положението. Беше дошла в дома на отровител и ето че самата бе отровена. Не би трябвало да бъде изненадана. Наистина, това бе изцяло и напълно предвидимо.