Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— Ако има такова момиче — каза господин Пулани твърдо, — то ще спечели. Мога да уредя то да спечели.

— Ами останалите съдии? — попита маа Макутси.

— Аз съм главният съдия — отвърна той. — Можете да ме наречете „арбитър на красотата“. Моят глас е този, който има значение.

— Разбирам.

— Да. Нещата стават по този начин. — Господин Пулани загаси цигарата в подметката на обувката си. — Както сигурно разбирате, маа, точно това искам да направите. Ще ви дам имената и адресите на четирите момичета. Бих искал да разберете има ли някое наистина добро сред тях. Ако не можете да откриете такова, поне ми кажете кое е най-честното в групата. И това ще свърши работа.

Маа Макутси се разсмя.

— Но как ще успея да надникна в сърцата им толкова бързо? — запита тя. — Би ми се наложило да говоря с толкова много хора, за да разбера това. Би отнело седмици.

Господин Пулани вдигна рамене.

— Нямате на разположение седмици, маа. Имате три дни. Нали казахте, че ще ми помогнете.

— Да, но…

Господин Пулани бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Това е списък с четирите имена. Написал съм адреса на всяко момиче под името му. Всичките живеят в Габороне. — Той плъзна листа по бюрото, а след това измъкна тънък кожен портфейл от друг джоб. Когато го разтвори, маа Макутси видя, че това е чекова книжка. Той отвори книжката и започна да пише. — А това тук, маа, е чек за две хиляди пули, платими на „Дамска детективска агенция №1“. Ето. Слагам по-късна дата. Ако ми дадете нужната информация вдругиден, можете да го представите в банката още на следващия ден.

Маа Макутси се вторачи в чека. Представи си какво би било да може да каже на маа Рамотсве, когато тя се върне: „Спечелих две хиляди пули с работата в агенцията, маа, и те вече са платени.“ Знаеше, че маа Рамотсве не е алчна, но също така знаеше, че тя се безпокои за финансовата стабилност на агенцията. Хонорар с такъв размер би бил голяма помощ, а също и отплата, помисли маа Макутси, за доверието, което маа Рамотсве й бе оказала.

Тя пъхна чека в едно от чекмеджетата и забеляза, че действията й предизвикаха облекчение у господин Пулани.

— Разчитам на вас, маа — каза той. — Чувал съм само добро за „Дамска детективска агенция №1“. Надявам се да се убедя лично в това.

— И аз се надявам, раа — отговори маа Макутси. Но съмненията й, че ще успее да открие коя от четирите финалистки е честна, растяха. Задачата изглеждаше неизпълнима.

Тя съпроводи господин Пулани до вратата и за пръв път забеляза, че той носи бели обувки. Забеляза и големите му златни копчета за ръкавели и вратовръзката, която блестеше като коприна. Не бих искала мъжът ми да изглежда така, помисли си тя. Би се наложило да прекарвам цялото си време в някой козметичен салон, за да мога да поддържам външността си на нивото, което той би очаквал. Разбира се, това би устроило напълно някои жени, даде си сметка маа Макутси.

Прислужницата бе казала, че основното хранене ще бъде в един часа, но дотогава оставаха още няколко часа. Маа Рамотсве реши, че най-добре би оползотворила това време, ако се запознае с обстановката. Тя, като повечето тсуана, харесваше ферми, понеже те й напомняха за детството и за истинските ценности на нейния народ. Тсуана споделяха земята с добитъка, птиците и многобройните други създания, които можеш да видиш, стига да искаш да гледаш. Сигурно е лесно да не се замисляш за това в града, където можеш да купиш храна от магазина, а водата тече от крана, но за много хора животът протича съвсем другояче.

След разговора с прислужницата, който й бе обяснил доста неща, тя излезе от стаята и се насочи към предната врата. Слънцето напичаше силно, а сенките съвсем се бяха скъсили. На изток, над ниските далечни хълмове, синкави в маранята, се сбираха дъждовни облаци. Ако продължеше така, по-късно над фермата можеше и да превали; а ако не тук, поне някъде другаде щеше да вали — може би край границата. Изглежда тази година дъждовният сезон щеше да е добър — всички се молеха за това. Добрият дъждовен сезон значеше пълни стомаси, а сушата — изнемощели животни и слаба реколта. Преди няколко години се беше случила сушава година и правителството с мъка на сърцето бе заръчало на хората да започнат да колят добитъка. Това беше най-лошото, което можеше да ти се наложи да правиш, и болката бе оставила своя дълбок отпечатък в сърцата на хората.

Маа Рамотсве се огледа. На известно разстояние от нея имаше оградена поляна, където добитъкът пиеше вода от корито. От поскърцващата вятърна мелница и бетонната й цистерна по земята минаваше тръба, която стигаше до коритото и до жадните животни. Маа Рамотсве реши да отиде да огледа добитъка. Все пак бе дъщеря на Обед Рамотсве, според мнозина един от най-добрите познавачи на животни в Ботсуана. Тя можеше да различи доброто животно, като го види, и понякога, като караше покрай някой особено добър екземпляр, мислеше какво ли би казал татко й за него. Може би „хубави плешки“ или пък „тази крава си я бива“, „виж я как върви“ или „на тоя бик му се носи слава, но няма да стане баща на много телета“.