Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Рамотсве разпозна старата жена, която седеше на известно разстояние от масата, а в скута й бе разстлана малка салфетка на карета. Тук бяха и останалите членове на семейството: около дванайсетгодишно дете, млада жена с елегантна зелена пола и бяла блуза — съпругата, както предположи маа Рамотсве, — а до нея мъж в дълги кафяво-зелени панталони и риза с къси ръкави в същия цвят. Когато видя маа Рамотсве, той стана от масата, за да я посрещне.

— Значи вие сте нашата гостенка — каза той усмихнат. — Добре дошла в този дом, маа.

Старата жена кимна към нея:

— Това е синът ми — каза тя. — Той беше при добитъка, когато пристигнахте.

Мъжът я представи на съпругата си, която също дружелюбно се усмихна.

— Доста е горещо днес, маа — каза младата жена. — Но мисля, че ще вали. Според мен вие ни донесохте този дъжд.

Това беше комплимент и маа Рамотсве го оцени.

— Дано е така — отвърна тя. — Земята все още е жадна.

— Тя е жадна постоянно — каза съпругът. — Господ е отредил на Ботсуана да бъде безводна страна, подходяща за животни, които могат да издържат на суша. Така е отредил.

Маа Рамотсве седна между съпругата и старата жена. Докато съпругата сервираше обяда, съпругът наля вода в чашите.

— Видях ви да разглеждате животните — каза старата жена. — Обичате ли животните, маа?

— Кой тсуана не ги обича? — отвърна маа Рамотсве.

— Сигурно се срещат и такива — каза старата. — Сигурно има такива, които не разбират добитъка. Не знам.

Тя се обърна, докато говореше, и насочи поглед през високите неостъклени прозорци на верандата към шубраците, които стигаха до хоризонта.

— Казаха ми, че сте от Мочуди — каза младата жена, докато подаваше чинията на маа Рамотсве. — И аз съм оттам.

— От доста време не живея там — обясни маа Рамотсве. — Сега съм в Габороне. Като толкова много други хора.

— Като брат ми — каза съпругът. — Сигурно добре го познавате, щом ви е изпратил тук.

Настъпи кратко мълчание. Старата жена се обърна да погледне сина си, който отвърна погледа си от нея.

— Не го познавам добре каза маа Рамотсве. Но той ми прави услуга, като ме покани в този дом. Аз му оказах помощ преди време.

— Вие сте добре дошла — каза старата жена припряно. — Вие сте наш гост.

Последната забележка беше насочена към сина й, но той бе зает със съдържанието на чинията и си даде вид, че не обръща внимание на казаното от майка му. Съпругата обаче улови погледа на маа Рамотсве, докато това ставаше, и побърза да отмести очи.

Хранеха се в мълчание. Възрастната жена сложи чинията в скута си и се зае да рови в порцията царевична каша, сипана върху гъст месен бульон. Тя слагаше от сместа в устата си и бавно я дъвчеше, а сълзящите й очи бяха насочени към шубраците на хоризонта. Що се отнася до съпругата, тя си сложи само от боба и тиквата и едва се докосваше до тях. Като се огледа, маа Рамотсве установи, че тя и съпругът бяха единствените, които хапваха от задушеното. Детето, което й бе представено като братовчед на съпругата, ядеше дебела филия хляб с меласа и сос от месото.

Маа Рамотсве погледна към храната в чинията си. Бодна с вилица задушеното, сложено между голяма порция тиква и купчинка царевична каша. Задушеното бе гъсто и лепкаво и когато вдигна вилицата, то остави тънка следа от соса върху чинията. Но когато сложи вилицата в устата си, храната имаше нормален вкус — или почти нормален. Имаше някакъв слаб привкус, помисли си тя, привкус, който би могла да опише като металически, като привкуса на таблетките желязо, които нейният лекар й беше дал веднъж, или като вкуса на разрязана семка от лимон.

Тя погледна към съпругата, която й се усмихна.

— Не съм аз готвачът — каза младата жена. — Ако храната е вкусна, то не е защото аз съм я сготвила. В кухнята е Самюъл. Той е много добър готвач и ние се гордеем с него. Учил е за това и е професионален готвач.

— Това е женска работа — каза съпругът. — Затова не можете да ме намерите в кухнята. Един мъж трябва да се занимава с други неща.

Докато говореше, той гледаше към маа Рамотсве и тя почувства предизвикателството. Тя помисли за момент, преди да отговори, а после каза:

— Много хора говорят по този начин, раа. Или поне много мъже. Не съм сигурна обаче дали много жени биха го казали.

Съпругът остави вилицата си.

— Попитайте жена ми — каза той тихо. — Попитайте я дали тя би го казала. Хайде.

Съпругата не се поколеба.

— Това, което казва мъжът ми, е правилно — каза тя.