Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Макутси разполагаше само с три дни. Не беше много и тя се чудеше дали ще успее да разбере за четирите финалистки толкова, че да може да посъветва господин Пулани. Прочете прегледния списък, който той й даде, но нито имената, нито адресите под тях й говореха нещо. Знаеше, че има хора, които твърдят, че могат да съдят за другите по имената им — момичетата на име Мери винаги били честни и домошарки, никога не можело да вярваш на жена на име Сифо и тъй нататък. Това беше абсурдно схващане, далеч не толкова полезно, колкото възгледа, че можеш да прецениш дали някой е престъпник по формата на главата му. Маа Рамотсве й показа статия за тази теория и отначало тя се смя заедно с нея. Но макар че не беше особено подходяща за една модерна жена като нея, идеята я заинтригува и тя се зае дискретно да я проучи. Готовият винаги да помогне библиотекар в Британския съвет за броени минути изнамери книга по темата и й я връчи. „Теория на престъплението“ беше на доста по-високо ниво от професионалната библия на маа Рамотсве. „Принципи на работата на частния детектив“ от Кловис Андерсън. Този наръчник даваше много подходящи съвети за работа с клиенти, но беше на ниско теоретично ниво. За маа Макутси бе очевидно, че Кловис Андерсън не е чел „Списание по криминология“, докато авторът на „Теория на престъплението“ беше доста добре запознат с дискусиите в него за причините да се вършат престъпления. Обществото е един от възможните виновници, прочете маа Макутси — лошите условия на живот и безперспективността превръщат младежите в престъпници; трябва се помни, предупреждаваше книгата, че тези, срещу които е била извършена неправда, на свой ред извършват неправда.

Маа Макутси остана удивена от този пасаж. Това бе напълно вярно, но кой знае защо никога не бе мислила за това по този начин. Естествено, че тези, които постъпваха лошо, са били преди това жертви на подобни действия — това не противоречеше на собствения й опит. Тя си спомни, че когато бе в трети клас, преди много години в Бобононг, имаше едно момче, което биеше по-малките и се наслаждаваше на страха им. Тя не можеше да разбере защо той прави така — мислеше, че просто е лош, — докато една вечер не мина покрай дома му и не видя как пияният му баща го налага. Момчето се гърчеше и плачеше, но не успяваше да избегне ударите. На следващия ден по пътя към училище тя го видя да удря едно от по-малките момчета и да го блъска към бодливите храсти наблизо. Разбира се, на тази възраст тя не свърза причината и следствието, но сега споменът се върна при нея и тя се замисли колко мъдрост има на страниците на „Теория на престъплението“.

Отне й няколко часа да намери каквото търсеше, докато седеше и четеше сама в офиса на „Дамска детективска агенция №1“. Главата за биологичните теории за престъплението беше по-кратка от останалите — явно бе, че тук авторът не се чувства в свои води.

„Италианският криминолог Чезаре Ломброзо, живял през XIX век — прочете тя, — макар да бил привърженик на либералните реформи на затворите, бил убеден, че престъпните наклонности могат да бъдат определени според формата на главата. Затова изразходвал много енергия да прави скици на физиономиите на престъпниците, в напразно усилие да определи кои лицеви и черепни елементи показват престъпен нрав. Тези странни рисунки възпроизведени по-долу са свидетелство за неуместно насочен ентусиазъм, който иначе би могъл да допринесе за по-продуктивни насоки на изследване.“

Маа Макутси разгледа илюстрациите, взети от книгата на Ломброзо. Към читателя гледаше очевидно зъл мъж с тясно чело и трескави очи. Под рисунката бе написано: Типичен убиец (от сицилиански тип). Имаше и рисунка на друг мъж, с пищни мустаци и тесни, мънички очички. Това, прочете тя, бил Класически крадец (неаполитански тип). Имаше още престъпни типове, които гледаха от страниците, всичките безспорно зли. Маа Макутси потръпна при вида им. Това очевидно бяха изключително неприятни хора и никой не би имал доверие на когото и да било от тях. Защо тогава теориите на Ломброзо бяха окачествени като погрешни? Според нея това бе не само грубо, но и очевидно невярно. Ломброзо беше прав — наистина можеш да кажеш дали някой е престъпник, нещо, което жените знаеха отдавна (те можеха да определят мъжете просто като ги гледат; при това нямаше нужда да си италианец, то спокойно можеше да се постигне тук, в Ботсуана). Тя беше озадачена — ако теорията бе толкова очевидно вярна, защо авторът на книгата по криминология я отричаше? Помисли за момент и след това обяснението само дойде при нея: той завиждаше ! Това трябва да бе причината. Завиждаше, защото Ломброзо се бе сетил за това преди него, а той искаше да представи собствени идеи за престъпността. Е, щом случаят беше такъв, можеше да не се занимава повече с „Теория на престъплението“. Вече беше намерила малко повече информация за този тип криминология и сега просто трябваше да я приложи. Щеше да използва теориите на Ломброзо, за да разбере на кое от четирите момичета в списъка може да се вярва, а на кое — не. Илюстрациите в книгата просто затвърдиха у нея убеждението, че трябва да разчита на интуицията си. Малко време в компанията на момичетата и може би дискретен оглед на черепната им структура — но без да се вторачва в тях — щеше да бъде достатъчно да й даде отговор. Налагаше се това да й стигне — нямаше какво друго да се направи за малкото останало време, а тя особено държеше въпросът да се разреши задоволително преди завръщането на маа Рамотсве.