Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Чинията, доста от изгорелите жълти клечки, нали ти сам ги видя по-късно същата нощ, лампата, и онзи ужасен нож за разрязване на хартия е… с кръвта и обгорената тапа на върха.

— И нищо друго?

Тя се замисли за миг.

— Не. Нищичко.

— Кибритът беше ли още там?

— Не.

— Хъм. — Елъри я изгледа за миг доста особено. После се надигна от стола си и рече на Бил: — Какво ще кажеш, ако ти заръчам да не се отделяш няколко дни от Андрея? Размислих. Вече признавам, че може да съществува известна опасност… — по-голяма от вчерашната.

— Нали ти казах! — кресна гневно Бил. — Андрея, каква детинщина… да се появяваш тук така открито. Какво се иска от мен, Елъри?

— Заведи Андрея вкъщи. И не мърдай оттам. Следвай я като сянка. Това поръчение едва ли ще те затрудни толкова много!

— Ама ти наистина ли мислиш… — започна Андрея плахо.

— Така е по-безопасно. Хайде, хайде. Бил, не стой като някоя восъчна фигура!

Бил се втурна към спалнята. Върна се за нула време, облечен и изчервен до ушите.

— Чакай малко — каза Елъри и излезе от стаята. Върна се замислен, стиснал в ръка полицейски револвер 38 калибър. — Май ще е по-добре да вземеш това желязо. Зареден е, не си играй с предпазителя. Знаеш да боравиш с пистолет, нали?

— Случвало ми се е. — Бил го взе мрачно.

— Божичко, Андрея, недей да гледаш така уплашено! Това е просто извънредна мярка за сигурност. А сега да ви няма и двамата. Пази я добре, Бил.

— Може да си имаме неприятности с роднините на Андрея — ухили се Бил и размаха револвера. — Затова ли ми го даде?

— Ако питаш мен, можеш да гръмнеш рибята мутра рече сериозно Елъри.

Бил хвана Андрея за ръка и поведе смутеното момиче навън. Елъри моментално се озова на прозореца. Остана там неподвижен, докато не видя Бил и Андрея да се спускат по каменните стъпала. С лявата си ръка Бил стискаше ръката на Андрея, а дясната бе мушната в джоба. Скочиха в лимузината и потеглиха. Невзрачната кола, паркирана по-надолу, веднага потегли. Със светнали очи Елъри се втурна към телефона в спалнята и позвъни на междуградски разговори. Докато чакаше, върху устните му се плъзна странна усмивка.

— Ало, Де Джонг… Де Джонг ли е? Обажда се Елъри Куин. Да, от Ню Йорк… Добре, благодаря. Искам да те питам, Де Джонг, какво стана с веществените доказателства по делото Уилсън.

— Да му се не види макар, още ли се ровиш? — изръмжа Де Джонг. — Какви веществени доказателства?

— Интересува ме най-вече нащърбената чиния, която видях да прибираш в нощта на убийството. Чинията с клечките.

— А, всичко е заведено при нас. — Нотка на любопитство се промъкна в гласа на трентънския полицай. — Защо питаш?

— За добродетелни цели, които не са от значение в момента, Де Джонг. Ще ми направиш ли една услуга? Намери чинията и съдържанието й и… — Елъри млъкна. — … преброй клечките.

— Какво каза? — Елъри си представи как Де Джонг премига. — Да не ме будалкаш?

— Никога не съм бил по-сериозен в живота си. Преброй клечките. И ми се обади. Ще чакам. — Даде му телефонния си номер. Де Джонг изсумтя и затвори. Докато чакаше. Елъри отново се заразхожда нагоре-надолу. Най-сетне телефонът иззвъня.

— Колко? — сухо запита той.

— Двадесет са.

— Двадесет — повтори бавно Елъри. Интересна работа. — Благодаря, Де Джонг. Много ги благодаря.

— Какво, по дяволите, си наумил? Да ти броя клечките! Изобщо не…

Елъри се усмихна разсеяно, измърмори нещо и затвори. За миг не помръдна, потънал в мисли. После се тръшна на леглото. След малко стана да си вземе цигара. Докато пушеше, разсеяно гледате отражението си в огледалото над бюрото. После пак легна. Най-сетне хвърли угарката в пепелника и отиде в хола. Джуна прибираше чиниите от закуската, мургавото му циганско лице бе смръщено, той оглеждаше внимателно чашата на Андрея. Вдигна очи за миг.

— Туй момиче негово ли е? — ​замига той.

— А? О, нищо чудно, Джуна.

Джуна въздъхна облекчено.

— Става, като я гледам. Бива си я — рече Джуна.

Елъри отиде до прозореца и сплете пръст и зад тила си.

— Джуна, ти винаги си бил цар по математика. Колко прави, ако от двадесет извадиш двадесет?

Джуна го погледна подозрително.

— Всяко дете ще ти каже. Нищо!

— Не е така — рече Елъри, без да се обръща, — там ти е грешката, синко. От двадесет като извадиш двадесет, колкото и да е странно, ти остава… всичко. Как ти се струва това, Джуна?

— Джуна изсумтя и продължи работата си, знаеше колко безполезен е спорът в такива моменти.