Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Обещаващо начало за една млада двойка със сериозни намерения — ухили се Елъри. — Някакви поводи за безпокойство?

— Не.

Андрея се появи, готова за излизане. Бе облякла леко палто, дясната и ръка бе мушната в джоба, сякаш стискаше пистолет. Бил нетърпеливо пристъпи към нея, но тя поклати глава, огледа се и направи знак на Елъри. Елъри се намръщи, кимна на Бил да почака и последва Андрея в коридора. Тя зашепна припряно:

— Трябва да ти кажа нещо, преди… — Млъкна и се огледа боязливо.

— Андрея, какво има?

— Това. — Тя извади ръка от джоба си. — Получих го със сутрешната поща, увито в амбалажна хартия, адресирано до мен.

Елъри не го взе. Очите му за миг се спряха върху предмета, а после се взряха в лицето й. Ръката й трепереше. Тя стискаше малка гипсова статуетка, боядисана в червено: три маймунки, клекнали на пиедестал. Едната бе закрила с ръце устата си, другата — очите, а третата ушите си.

— „Не споменавай злото, не слушай злото, не гледай злото“ — прошепна Андрея. — Не си спомням точно как беше. Каква лудост! — Засмя се тя доста истерично. — Но ме плаши! Това е…

— Още едно предупреждение — навъси се Елъри. — Нашият човек започва да нервничи. Запази ли опаковката?

— О! Хвърлих я. Сигурна съм, че от нея нищо нямаше да разбереш.

— Колко самоуверени хора! И си го въртяла из ръцете си, така че дори и да е имало отпечатъци, от тях вече няма и следа. Каза ли на Бил?

— Не. Не исках да го безпокоя. Горкият Бил! Той ми бе такава утеха.

— Прибери си го в джоба — рече Елъри бързо. — Някой идва.

Вратата на асансьора се отвори и се появи снажна фигура.

— А, Джоунс! Браво, радвам се, че дойде.

Андрея се изчерви и избяга в стаята си. Сърдитите кървясали очи на Джоунс останаха вперени в отворената врата, през която изчезна тя.

— Получих поканата ти — рече дрезгаво той. Очевидно бе много пиян. — И аз не знам защо дойдох. Не съм желан тук.

— Аз още по-малко — усмихна се Елъри.

— Какво си наумил, Шерлок? Сигурно пак нещо дълбокомислено?

— Реших, че може би ще искаш да дойдеш с нас. Отиваме в Трентън.

— Или може би в ада. На мен ми е все едно — засмя се Джоунс.

Когато стигнаха уединената къща край Речната гара, залязващото слънце се подаваше над дърветата отвъд Делауеър като тънко портокалово резенче. В нежеланието си да срещне из улиците някой любопитен журналист, Елъри бе превел кавалкадата от коли по обиколни пътища през покрайнините на Трентън.

Лист не потрепваше след знойния ден. Короните на дърветата изглеждаха плоски и неподвижни като театрален декор. Смълчаният пейзаж бе сякаш груба и нескопосна имитация на природата. Дори рекат проблясваше между обраслите си брегове като стъклена. Съборетината стърчеше безмълвно сред пустошта — невзрачен щрих върху мрачното платно.

Елъри бързо се огледа и поведе малката група към къщата. Не разговаряха. Всички, освен Джаспър Бордън правеха отчаяни усилия да запазят самообладание. Челиченото лице на стареца не трепваше, но от свъсеното му око не убягваше нищо. Финч и Бил Ейнджъл се позатрудниха, докато вкарат през вратата инвалидния стол. Най-сетне всички бяха вътре, пръснати покрай стените, притихнали като уплашени деца. Елъри Куин зае място в центъра на сцената.

Известно време той не обели нито дума, за да им даде възможност да се потопят в атмосферата на къщата. На пръв поглед нищо не се бе променило от паметната вечер преди седмица, освен че пространството зад масата бе пусто, костюмите на стенната закачалка ги нямаше и диханието на смъртта се бе разсеяло. Но докато стояха или седяха, взирайки се в пустотата, въображението им възкресяваше картината от онази нощ и виждаха трупа на Гимбъл, застинал в агония на пода между тях.

— А сега, моля да ме извините, ще ида да взема реквизита — рече внезапно Елъри и закрачи към вратата. — Щом ще поставяме драма, защо да не използуваме професионалната терминология. Моля ви никой да не мърда.

Той излезе бързо и затвори вратата след себе си, а Бил пристъпи и я затисна с гръб. Страничната врата бе затворена. Но съвсем неочаквано в пълната и неловка тишина тя изскърца и очите им панически се извърнаха. Отвори се. На прага стоеше високата, грациозна Ела Еймити.

— Здравейте — рече тя бавно и се огледа. Нямаше шапка. На светлия фон отвън червената й коса пламтеше като разрошен ореол. — Ето я и малката Ела. Може ли да вляза? — Тя спокойно пристъпи напред, затвори вратата, спря и блестящият й поглед обходи всички. Те отвърнаха очи. Ноздрите на журналистката потрепериха.