Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Андрея! — Елъри се надигна нетърпеливо от стола. — Спомнила си си нещо от нощта на убийството ли?

— Да. Нещо, което видях, преди да ме удари онази злодейка.

— Нещо, което си видяла ли? — Елъри бе обхванат от нарастваща възбуда. — Какво видя, Андрея? Не се притеснявай, че било маловажно, остави на мен да преценя. Какво видя?

— Кибритените клечки — вдигна рамене Андрея. — Жълтите картонени клечки в чинията. Нали ви казах, че е нещо незначително. Но имаше разлика.

Бил скочи и отиде до прозореца, сякаш изведнъж се бе сетил за нещо. Долу, на Осемдесет и седма улица, луксозна черна лимузина с шофьор блестеше ярко до бордюра. На няколко метра зад нея бе паркирана невзрачна кола, зад волана седеше и пушеше тип с физиономия на боксьор.

— Андрея! Не биваше да идваш. Да не си полудяла? Едва сега ми дойде наум. Колата ти веднага се хвърля в очи. Ако онази жена е научила…

Андрея пребледня. Но Елъри рече нетърпеливо:

— Няма никаква опасност, Бил, не се вдетинявай. Хайде, давай по-нататък, Андрея! Какво за клечките? По какво се отличаваха?

Андрея гледаше Бил с широко отворени очи.

— Не бяха толкова много — рече тя приглушено…

— Не бяха толкова много ли? — сепна се Елъри. — Кога?

— Когато стоях пред масата, преди да ме ударят по главата. Видях чинията съвсем ясно. Всичко бе съвършено ясно, ясно като на снимка. Трябва да е било от нерви. Нервите ми бяха обтегнати до скъсване и мислите ми щракаха…

Елъри се подпря на масата и кокалчетата на юмруците му побеляха.

— Преди да те ударят, в чинията е имало по-малко клечки — откога?

— Откогато дойдох на себе си и намерих бележката в ръката си, а жената я нямаше и Джо лежеше на пода.

Елъри се изправи отново.

— Чакай, Андрея — рече той кротко, — нека да сме наясно. Ти влизаш, пристъпваш към масата, виждаш чинията, удрят те по главата и когато се свестяваш, забелязваш, че в чинията има повече клечки, отколкото отначало. Прав ли съм? И така, колко клечки повече имаше? — Гласът му стана настойчив. — Помисли си добре, моля те искам да ми кажеш точния брой.

Андрея бе объркана.

— Но какво значение…

— Андрея, ще отговориш ли на въпроса ми?

Тя свъси послушно вежди.

— Не си спомням колко клечки повече имаше, когато се свестих. Спомням си само колко клечки имаше в чинията, когато влязох в бараката.

— Това ми стига.

— Бяха шест, сигурна съм. Шест клечки в чинията. Трябва да съм ги преброила несъзнателно.

— Шест. Шест. — Елъри взе да крачи напред-назад. — Изгорели, нали така?

— О, да. Или по-скоро полуизгорели.

— Да. Шест клечки използувани. — Елъри стисна устни и продължи да крачи с разсеян поглед.

— Но, Елъри, какво значение има колко клечки е видяла? — рече с досада Бил.

Елъри махна с ръка нетърпеливо. Андрея и Бил се спогледаха, отначало с недоумение, а после с искрено вълнение, когато Елъри се отпусна на един стол и започна да брои нещо на пръсти. Сетне той спря да пресмята, лицето му отново бе съвършено спокойно.

— Андрея, как завари чинията, когато надникна в къщата първия път?

— Искате да кажете, в осем часа?

— Да.

— Ами чинията бе празна.

— Wunderbar! 37Андрея, това е изключително важно. Сигурна ли си, че не си пропуснала нещо? Само да… — Той млъкна отново, свали пенснето си и докосна с него устните си.

Андрея го гледаше неразбираща.

— Ами май няма. Мисля, че това е всичко.

— Моля ти се, Андрея. Съсредоточи се. Масата. Опитай се да си представиш масата, както си я видяла. Какво имаше на нея в осем часа?

— Празната чиния. Лампата — незапалена, тогава я запалих, както мисля, че ти казах. Това е всичко.

— А когато влезе в осем и тридесет и пет, тоест преди да те нападнат?

— Лампата, чинията с шестте полуизгорели клечки и… ах!

— Ах, значи сме докоснали струната на спомена — рече Елъри.

— Имаше и още нещо, сега си спомням. В чинията имаше и пакет кибрит! Затворен.

— Аха, интересен факт — рече Елъри и постави пенснето пак на носа си. Начинът, по който го каза, начинът, по който заискриха очите му зад стъклата без рамки, накара Бил да го погледне остро. — Кибритът, Андрея… нещо да си спомняш за него?

— Не. Просто, че бе затворен. Комплект картонени клечки. Знаете ги. Онези малките, с драскало на гърба.

— Да, да. И това е всичко, така ли, Андрея? Сигурна си?

— Ама наистина, не разбирам… Това е всичко.

Очите му блеснаха.

— Е, дотук говорихме за времето, преди да те нападнат. А сега ни кажи какво имаше на масата, когато се свести?