М. Стедман - Светлина между два океана

– На какво се усмихваш? – изненада го гласът ѝ.

Том усети как лицето му пламва.

– Извинявай.

– Никога не се извинявай за усмивка – възкликна тя с глас, в който звучеше и някаква тъжна нотка. После лицето ѝ грейна. – Ти не си от Партажьоз.

– Не съм.

– Аз пък съм. Тук живея, откакто се помня. Искаш ли малко хляб?

– Благодаря, не съм гладен.

– Не за теб, глупчо! Да храниш чайките.

Тя протегна към него парче хляб. Преди година, може би дори само преди ден, Том щеше да откаже и да си тръгне. Но изведнъж топлината, свободата, усмивката и още нещо, което сам не можеше да назове, го накараха да приеме предложението.

– Обзалагам се, че мога да примамя повече чайки от теб –каза тя.

– Прието, давай! – отвърна Том.

– Почваме! – извика тя и двамата почнаха да хвърлят залци във въздуха, навеждайки глави, когато чайките пикираха с крясъци и яростно размахваха криле една срещу друга.

Накрая, когато хлябът свърши, Том попита през смях:

– Кой спечели?

– О! Забравих да броя. – Младата жена сви рамене. – Да речем, че сме наравно.

– Добре – съгласи се той, сложи си шапката и вдигна моряшката си торба. – Време е да си тръгвам. Благодаря. Беше ми много приятно.

Тя се усмихна.

– Беше просто една глупава игра.

– Е – каза той, – благодаря, че ми напомни колко забавни са глупавите игри. – Метна торбата върху широките си плещи, обърна се към града и добави: – Приятен ден, госпожице.

Том спря пред пансиона на главната улица и натисна звънеца. Тук бе царството на госпожа Мюет – шейсетинагодишна яка жена, която го подхвана още от прага.

– В писмото ви пишеше, че сте ерген от източните щати, затова ще ви бъда благодарна, ако не забравяте, че сега сте в Партажьоз. Това тук е християнски дом, тъй че не разрешаваме употребата на алкохол или тютюн в помещенията.

Том се канеше да благодари за ключа в ръката ѝ, но тя го стисна свирепо и продължи:

– И без тия ваши чуждоземски навици – знам ви аз що за стока сте. Когато си тръгнете, ще сменя чаршафите и не бих искала да се затруднявам с прането им, ако ме разбирате. Вратата се заключва в десет, закуската се сервира в шест и ако закъснеете, оставате гладен. Чай в пет и половина следобед, условията са същите. Обяд си търсете другаде.

– Много съм ви задължен, госпожо Мюет – каза Том и се въздържа от усмивка, за да не наруши още някое правило.

– За топла вода се доплаща един шилинг седмично. Вие си решавате дали искате или не. Не съм чула студената вода да е навредила на млад човек като вас.

Тя пъхна в ръката му ключа за стаята. Докато госпожа Мюет се отдалечаваше с накуцване по коридора, Том се запита дали има господин Мюет, който да е вдъхновил това сърдечно отношение към мъжете.

В малката си стая в задната част на къщата той извади багажа си от брезентовата торба и подреди сапуна и бръснарските си принадлежности върху единствената налична лавица. Сгъна бельото и чорапите в чекмеджето, а в тесния гардероб прибра трите си ризи, двата чифта панталони, официалния си костюм и вратовръзката. Пъхна в джоба си книга и излезе да опознае града.

Последният ангажимент на Том Шербърн в Партажьоз бе вечерята с началника на пристанището и неговата съпруга. Капитан Пърси Хаслък отговаряше за всички пристигащи и заминаващи кораби и по традиция се полагаше всеки нов пазач на фара да вечеря с него, преди да потегли за острова.

Следобед Том отново се изми и обръсна, сложи си брилянтин, закопча ризата догоре и си облече костюма. За разлика от предишните слънчеви дни днес беше облачно и мразовитият вятър вееше направо от Антарктида, тъй че му се стори разумно да облече и палтото си.

По навик от работата в Сидни беше предвидил повече време за пътя по непознатите улици и пристигна доста по-рано. Капитан Хаслък го посрещна с широка усмивка, а когато Том се извини, че е подранил, "госпожа капитаншата", както я наричаше съпругът ѝ, плесна с ръце и възкликна:

– Боже мой, господин Шербърн! Едва ли трябва да се извинявате, че избързахте да ни зарадвате с присъствието си, особено след като носите тъй прекрасни цветя.

Тя вдъхна аромата на късните рози, които Том се бе спазарил да откъсне срещу заплащане от градината на госпожа Мюет. После го изгледа отдолу нагоре, защото бе доста нисичка.

– Мили боже! Та вие сте висок почти колкото самия фар! – каза тя и се засмя на собственото си остроумие.

След като пое шапката и палтото на Том, капитанът каза:

– Заповядайте в гостната.