М. Стедман - Светлина между два океана

С крайчеца на окото си зърна проблясък в една от каютите. Дори пътниците от първа класа понякога имат проблеми със съня, помисли си той. После в него се разбуди някакво шесто чувство – онзи познат инстинктивен усет за неприятности. Той тръгна тихо към каютата и погледна през прозореца.

В мъждивата светлина видя една жена да се притиска към стената като прикована, макар че мъжът пред нея не я докосваше. Лицето му беше само на сантиметри от нейното, изкривено в зловеща усмивка, каквато Том бе виждал твърде често. Разпозна един от групата в трюма и си спомни наградата. Скапани идиоти. Бутна вратата и тя се отвори.

– Остави я на мира – каза той, влизайки в каютата. Говореше спокойно, но не оставяше място за възражения.

Мъжът се обърна да види кой е и се ухили, когато позна Том.

– Божичко! Помислих си, че е някой стюард! Можеш да ми помогнеш, тъкмо се канех...

– Казах да я оставиш на мира! Изчезвай. Веднага.

– Но аз не съм свършил. Тъкмо щях да я ощастливя.

Човекът вонеше на алкохол и тютюн.

Том сложи ръка на рамото му и стисна толкова силно, че мъжът изпищя. Беше с цели петнайсет сантиметра по-нисък от Том, но все пак се опита да замахне с юмрук. Том го сграбчи за китката и я изви.

– Име и звание!

– Маккензи. Редник. Номер три хиляди двеста седемдесет и седем – инстинктивно добави мъжът, без да го питат.

– Редник, ще се извиниш на тази млада дама, после се връщаш долу на койката и няма да си показваш лицето на палубата, докато не спрем на пристанището, разбра ли?

– Да, сър. – Човекът се завъртя към жената. – Моля да ме извините, госпожице. Нямах лоши намерения.

Все още изплашена, жената кимна едва забележимо.

– А сега вън! – нареди Том и онзи, оклюман и внезапно изтрезнял, се измъкна от каютата.

– Добре ли сте? – обърна се Том към жената.

– Аз... мисля, че да.

– Нарани ли ви?

– Не, той... – Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. – Всъщност дори не ме докосна.

Том се вгледа в лицето на жената – сега сивите ѝ очи изглеждаха по-спокойни. Черната ѝ коса се бе разпиляла на меки вълни по раменете, а юмруците ѝ продължаваха да притискат деколтето на нощницата към шията ѝ. Том свали халата от куката на стената и ѝ го подаде да се наметне.

– Благодаря – каза тя.

– Сигурно ужасно ви е изплашил. За съжаление, в днешно време някои от нас са отвикнали да живеят в цивилизовано общество.

Тя не каза нищо.

– Повече няма да ви досажда. – Той изправи стола, който бе паднал по време на сблъсъка. – Сама решавайте дали да го докладвате, госпожице. Аз бих казал, че в момента той не е с всичкия си.

Очите ѝ зададоха мълчалив въпрос.

– След като е бил там, човек се променя. Някои губят представа за разликата между добро и зло. – Той се обърна да излезе, но на прага извърна глава. – Имате пълното право да го обвините в каквото искате. Но мисля, че вероятно и без вас си има достатъчно неприятности. Както казах, сама решавайте.

И той изчезна през вратата.

Пойнт Партажьоз бе получил името си от френските изследователи, картографирали носа, който стърчеше от югозападния ъгъл на континента, много преди да започне британският устрем за колонизиране на Западна Австралия през 1826 г. От тогава заселниците се стичаха на север откъм Олбъни и на юг откъм колонията Суон Ривър, за да усвоят стотиците километри девствени гори между тия две точки. Високите като катедрали дървета бяха изсечени с ръчни триони, за да отворят място за пасища; тесни, неравни пътища бяха прокарани упорито, сантиметър по сантиметър, от бледолики работници с конски впрягове и тази земя, недокосвана никога от човека, бе картографирана, измерена и раздадена на желаещите да си опитат късмета в едно полукълбо, което можеше да им донесе отчаяние, смърт или богатство, каквото не са и сънували.

Общността на Партажьоз се бе сбрала като прахоляк, понесен от вятъра и паднал накрая на това място, където се срещаха два океана, защото тук имаше прясна вода, естествено пристанище и добра почва. Местното пристанище не можеше да се мери с онова в Олбъни, но беше удобно за товарене на дървения материал, сандаловото дърво и говеждото месо, които се произвеждаха тук. Изникнаха малки предприятия, полепнаха като лишеи по скала и градът постепенно се сдоби с училище, няколко църкви с различни химни и сгради, значителен брой тухлени и каменни къщи и още повече постройки от шперплат и тенекия. Малко по малко се появиха магазини, кметство, дори селскостопанска търговска кантора на фирмата "Далгети". И кръчми. Много кръчми.