М. Стедман - Светлина между два океана

– Ако се налага, навярно... – отстъпи той, изричайки думите с огромно усилие – навярно мога да отложа сигнала до сутринта. Но това ще ми е първата работа. Веднага щом съмне.

Изабел го целуна и стисна ръката му.

– Е, аз да се връщам горе при фенера. Тъкмо подменях живачната лампа – каза той.

Докато крачеше по пътеката, Том чу нежният глас на Изабел да пее: "Духай, ветре, все на юг, все на юг, духай ветре все на юг над синьото море". Макар и мелодична, песента не успя да го утеши, докато се изкачваше по стъпалата на фара, опитвайки се да прогони странното безпокойство заради отстъпката, която бе направил.

– Да, разбирам това – каза Том Шербърн.

Той седеше в спартански обзаведена стая, където тегнеше почти същата жега като в мрачния ден навън. Летният дъжд над Сидни барабанеше по прозореца и караше минувачите тичешком да търсят подслон.

– Повтарям, ще бъде много трудно. – Мъжът зад бюрото се приведе напред, за да придаде тежест на думите си. – Не е шега работа. Не че Байрън Бей е най-лошото назначение за пазач на фар, но искам да съм сигурен, че знаеш с какво се захващаш.

Той натъпка с палец тютюна и запали лулата си. Молбата за назначение на Том разказваше все същата история, типична за мнозина по онова време: роден на 28 септември 1893 г.; мобилизиран през войната; добре запознат с Международния сигнален код и морзовата азбука; в добро здраве; уволнен с почести. Правилникът даваше предимство на бившите военнослужещи.

– Не може да е... – Том замълча и започна отново. – При цялото ми уважение, господин Къфлан, едва ли ще е по-трудно, отколкото на Западния фронт.

Мъжът погледна отново данните в демобилизационните документи, после се взря в Том, търсейки нещо в очите, в лицето му.

– Да, синко. Тук вероятно си прав. – Той започна да изброява правилата: – Пътните са за твоя сметка. Като на временно назначен не ти се полагат почивни дни. Постоянният персонал получава един месец отпуск в края на всеки тригодишен договор.

Човекът взе дебелата си писалка и подписа формуляра пред себе си. Докато притискаше печата върху мастиления тампон, той добави:

– Добре дошъл... – три удара с печата върху листа – в Австралийската фарова служба.

Върху формуляра блестеше все още влажното мастило на датата: 16 декември 1918 г.

За шестте месеца временно назначение в Байрън Бей, на брега на Нов Южен Уелс, заедно с още двама пазачи и техните семейства Том опозна живота във Фаровата служба. После го прехвърлиха на дивия остров Матсайкър, южно от Тасмания, където валеше почти през цялата година и бурните ветрове отнасяха пилетата в морето.

На тази самотна служба Том Шербърн имаше достатъчно време да размишлява за войната. За лицата, за гласовете на момчета, които някога са стояли до него, които са спасили живота му по един или друг начин, за тези, чиито предсмъртни думи е чул, както и за онези, чиито задавени брътвежи не е успявал да разбере, но все пак е кимал в знак на съгласие.

Том не е изпитал какво означава да влачиш откъснатия си крак, закрепен само на няколко сухожилия, или вътрешностите ти да се изсипят като кълбо гърчещи се змиорки. Дробовете му не са се превърнали в лепило, нито мозъкът му в пихтия от отровните газове. И все пак е белязан, налага му се да живее в кожата на човек, вършил по онова време каквото е трябвало да се извърши. Той носи тази сянка, скрита дълбоко в себе си.

Опитва се да не мисли за миналото – виждал е как по този начин мнозина мъже стават неудачници и дори нещо по-лошо. Затова продължава да живее в покрайнините на това нещо, което не знае как да назове. Когато сънува онези години, преживява ги като осемгодишно момче с кръв по ръцете си. Това малко момче е застанало срещу някакви хора с пушки и щикове и се страхува, защото ученическите му чорапи са се смъкнали и не може да ги вдигне, тъй като първо трябва да остави пушката, а е толкова дребен, че едва я държи. И никъде не намира майка си.

После Том се събужда и е на място, където има само вятър, вълни, светлина и сложна машинария, която поддържа пламъка и въртенето на фенера. Вечно, безкрайно въртене.

Ех, ако може да избяга достатъчно далече – от хората, от спомените, – времето ще си свърши работата.

На хиляди километри от там Янус Рок край западното крайбрежие беше най-отдалечената точка на континента от Сидни, родното място на Том. Но фарът на Янус бе и последната австралийска гледка, която видя, когато военният кораб го носеше към Египет през 1915 г. Миризмата на евкалипти от Олбъни долиташе на много километри навътре в морето, а когато ароматът постепенно изчезна, изведнъж го обзе болка от загубата на нещо, което не бе подозирал, че ще му липсва. Няколко часа по-късно се появи фарът с равномерните си проблясъци на всеки пет секунди и споменът остана с него като целувка за сбогом през последвалите адски години. Когато през юни 1920 г. научи, че спешно се търси кандидат за пазач на Янус, сякаш самият фар го повика там.