М. Стедман - Светлина между два океана

Дълго време хората ходеха със слисаните физиономии на участници в игра, където правилата внезапно са се променили. Те полагаха усилия да се утешат с факта, че момчетата не са загинали напразно – станали са част от величавата борба за правото дело. Понякога наистина успяваха да повярват в това и да преглътнат гневния, отчаян крясък, напиращ да се изтръгне от гърлата им. След войната се опитваха да не придирят много на онези, които се завръщаха с попресилена страст към пиенето и побоищата или не можеха да се задържат на работа за повече от няколко дни. Търговията и занаятите в града пак потръгнаха, поне донякъде. Кели все още държеше бакалията. Месар пак беше старият Лен Брадшоу, макар че Лен-младши изгаряше от нетърпение да го замести – личеше си от начина, по който заемаше твърде много от пространството на баща си до тезгяха, когато се навеждаше покрай него да извади пържола или парче свинска буза. Госпожа Инкпен (която сякаш изобщо си нямаше малко име, макар насаме сестра ѝ да я наричаше Пиле) пое ветеринарната практика, когато нейният съпруг Мак не се върна от Галиполи. Тя имаше лице, кораво като железните гвоздеи, които момчетата забиваха в копитата на конете, и също тъй кораво сърце. Работещите за нея грамадни мъже покорно докладваха: "Да, госпожо Инкпен. Не, госпожо Инкпен. Напълнихме три чувала, госпожо Инкпен", макар че всеки от тях можеше да я вдигне с един пръст.

Хората знаеха на кого могат да имат доверие и от кого да поискат предплата; кому да повярват, когато върне дефектна стока и си поиска парите обратно. Галантерията на Мушмор печелеше най-добре около Коледа и Великден, въпреки че с наближаването на зимата продаваха и доста вълнена прежда. Добре припечелваха и от дамско бельо. Лари Мушмор имаше навика да засуква острите си мустаци, докато коригираше неправилното произношение на името си ("Казва се Мушмор, а не Маучмор"), и наблюдаваше със страх и завист как госпожа Търкъл се кани да открие в съседство магазин за кожи. Луксозен магазин? В Пойнт Партажьоз? Хайде де! Когато след шест месеца магазинът фалира, той с любезна усмивка изкупи останалата стока "в знак на съседско милосърдие" и я продаде с добра печалба на капитана на един параход за Канада, който разправяше, че там са луди за кожени дрехи.

Така към 1920 г. Партажьоз бе придобил онази смес от колеблива гордост и горчив опит, характерна за всеки град в Западна Австралия. Насред миниатюрната затревена площ край главната улица се издигаше нов гранитен обелиск с имената на мъже и момчета, някои едва навършили шестнайсет години, които вече никога нямаше да орат ниви или да секат дървета, нямаше да довършат учението си, макар мнозина в града още да ги чакаха със затаен дъх. Постепенно житейските нишки пак се преплетоха в практична тъкан, където всяка от тях се кръстосваше с другите чрез училище, работа или брак и извезваше връзки, невидими за онези, които не са от града.

А Янус Рок, свързан само с кораба за доставки четири пъти в годината, висеше на самия ръб на платното като зле зашито копче, сякаш готово всеки момент да се търкулне чак до Антарктика.

Дългият тесен кей на Пойнт Партажьоз бе изграден от същите евкалиптови трупи, които минаваха по него в дрънчащи вагони, за да бъдат натоварени на корабите. Широкият залив, над който бе израснал градът, имаше тюркоазен цвят и блестеше като полирано стъкло в деня, когато корабът на Том спря в пристанището.

Човешкото гъмжило товареше и разтоварваше, дърпаше и мъкнеше с крясъци и подсвиркване. На брега суматохата продължаваше – там всеки бързаше за някъде пеша, с кон или каруца.

Единственото изключение сред цялата тази целеустременост бе една млада жена, която хранеше с хляб ято чайки. Тя със смях хвърляше всеки къшей в различна посока и гледаше как птиците крещят и се блъскат да докопат наградата. Една чайка лапна залъка в полет и пикира към следващия, предизвиквайки нов изблик на звънлив смях.

Том имаше чувството, че от години не е чувал смях без примес на грубост и горчивина. Беше слънчев зимен ден и засега той нямаше нито къде да отиде, нито какво да прави. Оставаха му още няколко дни до заминаването за Янус, след като се срещнеше с когото трябва и подпишеше необходимите формуляри. Но за момента нямаше дневници за попълване, огледала за монтиране и резервоари за зареждане. А тук, пред него, някой просто се забавляваше. Изведнъж той почувства това като сигурно доказателство, че войната наистина е приключила. Седна на една пейка близо до кея, подложи лице на слънчевите лъчи и загледа как младата жена пърха насам-натам и тъмните ѝ къдрици се развяват като мрежа, хвърлена да улови вятъра. Следеше движенията на изящните ѝ пръсти, очертани на фона на синевата. Едва по-късно осъзна, че е хубава. И още по-късно – че може би е красива.