М. Стедман - Светлина между два океана

През детските години на градчето Партажьоз в него властваше мълчаливото убеждение, че истинските неща се случват другаде. Новините от външния свят се процеждаха като дъждовни струйки – тук някоя откъслечна подробност, там някой слух. Телеграфът донякъде ускори нещата, когато прокараха линията през 1890 г., а впоследствие неколцина се сдобиха и с телефони. Градът дори изпрати войници в Трансваал през 1899 г. и загуби част от тях, но в общи линии животът в Партажьоз бе по-скоро като провинциален театър, в който не може да се види нищо особено зло или прекрасно. Разбира се, други градове в Далечния запад имаха по-различна съдба – например Калгурли, на стотици километри навътре в сушата, разполагаше с подземни реки от злато под сухата кора на пустинята. Там мъжете пристигаха с ръчна количка и леген за промиване, а си тръгваха с автомобил, платен с голяма буца самородно злато, и едва ли бе само ирония на съдбата, че в този град имаше улици с имена като "Крез". Светът искаше онова, което Калгурли можеше да му даде. Предложенията на Партажьоз – дървен материал, и сандалово дърво – не бяха толкова примамливи и не можеха да осигурят експлозивно разрастване като в Калгурли.

През 1914 г. обаче нещата се промениха. Партажьоз установи, че също има нещо, което светът иска. Мъже. Млади и здрави мъже. Мъже, които цял живот са размахвали брадва или са стискали плуг, за да изкарат горчивия залък. Мъже в разцвета на силите си, които да бъдат принесени в жертва на другия край на света в името на тактически цели.

Същата 1914-а донесе знамена и униформи с мирис на нова кожа. Едва цяла година по-късно животът започна да става различен – с усещането, че може би все пак не е само провинциален театър, – когато, вместо да получат отново своите скъпи съпрузи и синове, жените взеха да получават телеграми. Тези късчета хартия, които нерядко падаха от вцепенените ръце и отлитаха, понесени от пронизващия вятър, разказваха, че момчето, което си кърмила, къпала, хокала и прегръщала, вече го няма . Партажьоз се присъедини към света със закъснение и жестоки родилни болки.

Разбира се, загубата на деца открай време беше нещо, което може да те сполети. Никога не бе имало каквато и да било гаранция, че зачатието ще доведе до успешно раждане или че новороденото може да се надява на дълъг живот. Природата позволяваше само на здравите и късметлиите да споделят този наш несъвършен рай. Факт, който се доказваше от списъка с покойните близки върху вътрешната страна на корицата на всяка семейна Библия. Гробищата също разказваха за бебетата, които след ухапване от змия, треска или падане от каруца най-сетне са изпълнили молбата на своите майки: "тихо, тихо, мъничко мое". Оцелелите деца свикваха на масата да има едно място по-малко, също както бяха свикнали да се сместват по-плътно на пейката, когато пристига новото братче или сестриче. Подобно на житните ниви, където се сее повече зърно, отколкото може да узрее, Бог сякаш разпръскваше деца в излишък, а сетне ги жънеше според някакъв свой неразгадаем, Божествен календар. Градското гробище отразяваше безпогрешно това и неговите надгробни камъни, някои от които се клатеха като прогнили зъби, разказваха откровени истории за живота, отнет в ранна възраст от грип или удавяне, от паднали дървета и дори мълнии. Но през 1915 г. гробището започна да лъже. Измираха мъже и момчета от цялата област, а то мълчеше.

Истината бе, че младите им тела лежаха в калта някъде далече. Властите вършеха каквото бе по силите им – копаеха гробове там, където условията и бойната обстановка им позволяваха да го сторят; когато беше възможно разхвърляните крайници да се съберат и идентифицират като един войник, се полагаха усилия това да бъде извършено и тялото да се погребе с подобаващ ритуал. Поддържаха се архиви. По-късно гробовете бяха фотографирани и всяко семейство можеше да си купи официална мемориална плоча срещу скромната сума от две лири, един шилинг и шест пенса. Още по-късно от земята щяха да поникнат военните паметници, напомнящи не за загубата, а за спечеленото срещу тази загуба и за това колко чудесно е да си победител.

– Никаква победа не е да си умрял победител – мърмореха някои.

Останало без мъже, градчето изглеждаше надупчено като швейцарско сирене. Не че имаше военна повинност. Никой не ги бе принудил да отидат да се бият.

Най-жестоката ирония на съдбата се стовари върху онези, които всички наричаха "щастливци", защото все пак бяха успели да се върнат при децата, пременени за тържественото посрещане, при кучето с панделка на каишката, за да се включи и то във веселбата. Обикновено кучето забелязваше първо, че нещо не е наред. Не само че на човека му липсва око или крак; по-скоро липсваше самият човек – той все още се скиташе по бойните полета, макар че тялото му оставаше пред очите им. Например Били Уишарт от мелницата на Садлър – с три малки дечица и чудесна жена, за каквато един мъж може само да си мечтае – бе пострадал от газова атака и вече не можеше дори да се храни; лъжицата се тресеше в ръката му като ярмомелка и разпръскваше половината супа по масата. Заради спазмите не можеше и да се закопчае. Когато вечер оставаше насаме с жена си, той не се събличаше, само се свиваше на топка върху леглото и плачеше. Или младият Сам Доусет, който оцеля при първия десант в Галиполи само за да загуби двете си ръце и половината от лицето си в битката при Бюлкур. Овдовялата му майка не намираше сън от тревоги кой ще се грижи за малкото ѝ момче, след като тя си отиде. В цялата област нямаше толкова глупаво момиче, че да го вземе такъв. Дупки в швейцарско сирене. Нещо липсваше.