М. Стедман - Светлина между два океана

В деня на чудото Изабел бе коленичила на ръба на скалите да се погрижи за малкия кръст, наскоро издялан от плавей. Самотен тумбест облак пъплеше през априлското небе, разстлано над острова като отражение на океана под него. Изабел поръси още вода и отъпка с длани пръстта около току-що засадения розмаринов храст.

– ... И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия – прошепна тя.

За миг съзнанието ѝ я подлъга, че чува бебешки плач. Тя пропъди илюзията и се загледа в стадо китове, устремени покрай брега към по-топлите води, където щяха да се родят техните малки; от време на време те изплуваха на повърхността и опашките им изникваха над водата като игли над гоблен. Плачът долетя отново, този пт по-силно, понесен от ранния утринен бриз. Невъзможно.

От тази страна на острова имаше само необятни простори чак до Африка. Тук Индийският океан се сливаше с Южния океан и двата заедно се разстилаха под канарите като син килим. В дни като този килимът изглеждаше толкова гладък и твърд, сякаш би могла да тръгне по него и да стигне чак до Мадагаскар. Другата страна на острова гледаше неспокойно назад към австралийския континент, отдалечен на повече от сто и петдесет километра – не бе нито част от него, нито напълно свободен; представляваше просто най-високият от цяла поредица подводни върхове, издигащи се от океанското дъно като зъби по хищна челюст, дебнеща да погуби невинните кораби в техния финален устрем към пристанището.

Сякаш за да се реваншира, островът – Янус Рок – предлагаше своя фар, чийто лъч хвърляше наметало на безопасност в радиус от петдесет километра. Всяка вечер из въздуха се носеше като песен равномерното бучене на фенера, който не спираше да се върти; безметежен, без упрек към скалите или страх от вълните – вечно готов да спаси кораб в случай на нужда.

Плачът не спираше. Вратата на фара издрънча в далечината и високият силует на Том изникна на металната тераса. Оглеждаше острова с бинокъл.

– Изи – изкрещя той, – лодка! – Посочи към залива. – На плажа... лодка! – Изчезна и миг по-късно отново се появи долу пред фара. – Изглежда, има някой в нея – извика той.

Изабел се втурна към него и Том я хвана за ръката, докато слизаха по стръмната изронена пътека до малкия плаж.

– Да, наистина е лодка – рече той. – И... ох, да му се не види! Има някакъв човек, но...

Човешката фигура лежеше неподвижно, просната върху седалката, но плачът продължаваше да отеква. Том изтича към лодката и се опита да събуди човека, после надникна отпред на носа, откъдето долитаха звуците. Извади от там вълнен вързоп – мека женска жилетка в лавандулов цвят, омотана около мъничко пищящо бебе.

– По дяволите! – възкликна той. – По дяволите, Изи. Това е...

– Бебе! Мили боже! О, Том! Том! Хайде... подай ми го!

Той ѝ подаде вързопа и пак се опита да съживи непознатия; не откри пулс. Обърна се към Изабел, която оглеждаше миниатюрното създание.

– Издъхнал е, Из. А бебето?

– Добре е, струва ми се. Няма рани или синини. Толкова е мъничко! – каза тя и пак наведе лице към детето. – Кротко, кротко. Вече си в безопасност, мъниче. Няма страшно, прелест моя.

Застанал неподвижно, Том оглеждаше тялото на човека, затваряше очи и пак ги отваряше, за да се увери, че не сънува. Бебето бе спряло да плаче и дишаше задавено в прегръдката на Изабел.

– Не виждам никакви белези по този човек, а не изглежда болен. Едва ли е бил много дълго в морето. Направо да не повярваш. – Том замълча. – Отнеси бебето вкъщи, Из, а аз ще потърся с какво да покрия тялото.

– Но, Том...

– Ще е адски трудно да го замъкнем догоре. По-добре да го оставим тук, докато пристигне помощ. Не ми се ще обаче да го налетят птиците или мухите. Има едно платнище в бараката, мисля, че ще ми свърши работа.

Говореше сравнително спокойно, но усещаше по ръцете и лицето си студа на старите сенки, скрили яркото есенно слънце.

Янус Рок представляваше около два и половина квадратни километра скалиста суша с достатъчно трева, за да изхрани няколко овце, кози и пилета, и достатъчно пръст за елементарна зеленчукова градина.