М. Стедман - Светлина между два океана

Теченията домъкваха какво ли не: парчета дърво и боклуци се въртяха като във вихъра между две витла; по брега се трупаха отломки от корабокрушения, сандъчета от чай, китови кости. Всяко нещо идваше когато си иска и както си иска. Фарът стърчеше непоклатимо по средата на острова, а край него се гушеха къщата на пазача и стопанските постройки, сякаш посърнали от дългите десетилетия брулещи ветрове.

Изабел седеше до старата маса в кухнята и прегръщаше бебето, увито в пухкаво жълто одеяло. Том бавно избърса ботушите си в изтривалката, влезе и сложи на рамото ѝ мазолестата си длан.

– Покрих горкия човек. Как е малкото?

– Момиченце е – каза с усмивка Изабел. – Изкъпах я. Изглежда съвсем здрава.

Бебето се обърна към Том с широко отворени очи, сякаш искаше да погълне образа му.

– Какво ли си мисли, клетото, за всичко това? – зачуди се той на глас.

– И малко мляко ѝ дадох, нали, сладурче? – рече Изабел, превръщайки думите си във въпрос към бебето. – О, толкова, толкова е съвършена, Том – добави тя и целуна детето. – Един Господ знае какво е преживяла.

Том извади от чамовия бюфет бутилка бренди, наля си малко и го гаврътна на един дъх. После седна до жена си и загледа как светлината играе по лицето ѝ, докато тя съзерцава съкровището в ръцете си. Бебето следеше всяко движение на очите ѝ, като че Изабел можеше да избяга, ако то не я държи с погледа си.

– О, мъничето ми – мълвеше Изабел, притискайки лицето на бебето към гърдите си, – горкичкото ми мъниче.

Том долавяше сълзите в гласа ѝ, както и невидимото присъствие на спомена, увиснал във въздуха между тях.

– Тя те харесва – каза той. После тихичко промърмори, сякаш на себе си: – Кара ме да си мисля как можеше да бъде... – И бързо добави: – Тоест... Не исках да кажа това. Просто изглеждаш наистина като нейна майка.

Той я погали по бузата.

Изабел вдигна очи към него.

– Знам, скъпи. Знам какво искаш да кажеш. И аз изпитвам същото.

Том прегърна жена си и детето. Изабел усети в дъха му мирис на бренди.

– Ох, слава богу, че я открихме навреме – прошепна тя.

Той я целуна, после докосна с устни бебешкото челце. Тримата дълго стояха така, докато детето се размърда и подаде юмруче изпод одеялото.

Том се изправи и разкърши рамене.

– Е, ще ида да пусна сигнал за произшествието; трябва да пратят корабче за тялото. И за тази малка госпожица.

– Не сега – възрази Изабел, галейки пръстчетата на бебето. – Искам да кажа, недей да го правиш точно на минутата. С онзи клетник няма какво повече да се случи. А на това пиленце сигурно му е дошло до гуша от лодки. Остави я на мира за малко. Дай ѝ възможност да си поеме дъх.

– Ще им трябват часове, за да стигнат до тук. Тя ще се оправи. Ти вече я утеши, горкичката.

– Нека все пак да изчакаме. В края на краищата не е чак толкова важно.

– Веднага трябва да се впише в дневника, миличка. Знаеш, че трябва незабавно да докладвам за всичко – отвърна Том, защото в задълженията му влизаше да отбелязва всяко значимо събитие при фара и неговите околности – от преминаващите кораби и времето до проблемите с апаратурата.

– Изчакай до сутринта, бива ли?

– Ами ако лодката е от някой кораб?

– Това не е спасителна лодка – каза тя. – Съвсем обикновена е.

– Тогава бебето навярно си има майка, която го чака някъде на брега и си скубе косите. Как би се чувствала, ако беше твое?

– Нали видя жилетката. Майката сигурно е паднала от лодката и се е удавила.

– Скъпа, ние не знаем нищичко за майката. Или кой е онзи човек.

– Това е най-вероятното обяснение, нали? Бебетата не напускат сами родителите си.

– Изи, всичко е възможно. Просто не знаем.

Тя притисна детето малко по-плътно до себе си.

– Чувал ли си някога малко бебе да потегли с лодка без майка си?

– Нещата са сериозни. Онзи човек е мъртъв, Из.

– А бебето е живо. Имай сърце, Том.

Нещо в нейния тон го изненада и вместо просто да възрази, той помълча и обмисли ситуацията. Може би тя се нуждаеше от малко време с бебето. Може би той ѝ дължеше това. В тишината Изабел се обърна към него с безмълвна молба.