М. Стедман - Светлина между два океана

Увиснал на ръба на континенталния шелф, Янус не беше от най-желаните назначения. Макар да се водеше първа категория трудност, което носеше малко по-висока заплата, старите ветерани казваха, че не си струва парите, които пак си оставаха мизерни. Том отиваше да смени пазача Тримбъл Дохърти, който бе предизвикал смут, като съобщи, че жена му подава на преминаващите кораби съобщения с разноцветните флагчета според Международния сигнален код. Това притесни управлението по две причини: първо, защото преди няколко години заместник-директорът на Фаровата служба бе забранил от Янус да се сигнализира с флагове, тъй като корабите често минаваха в опасна близост до острова, за да ги разчетат, и второ, защото въпросната жена бе починала неотдавна.

Последва подробна кореспонденция в три екземпляра между Фримантъл и Мелбърн, като заместник-директорът от Фримантъл изтъкваше дългогодишната безукорна служба на Дохърти, а шефът от Мелбърн се интересуваше само от ефективността, разходите и спазването на правилника. Накрая бе постигнат компромис – да назначат временен пазач, а Дохърти да получи шест месеца отпуск по болест.

– При нормални обстоятелства не бихме пратили сам човек на Янус – мястото е твърде отдалечено, а съпругата и семейството могат да бъдат не само утеха, но и практическа помощ – каза на Том областният управител. – Но изглежда, че ще е само временно. След два дни потегляш за Партажьоз – добави той и го назначи за шест месеца.

Том нямаше кой знае какво за подготвяне. Нямаше с кого да се сбогува. Два дни по-късно той се изкачи по стълбичката на кораба само с една войнишка раница и почти нищо друго. "Прометей" пое по курса си покрай южните брегове на Австралия, спирайки попътно в някои пристанища между Сидни и Пърт. Няколкото каюти за пътници първа класа бяха на горната палуба, близо до носа. В трета класа Том делеше каюта с един стар моряк.

– От петдесет години плавам по този маршрут, би било нагло да ме накарат и да си плащам. Лош късмет, нали знаеш – весело каза човекът, после отново насочи вниманието си към голямата бутилка домашен ром, с която не се разделяше.

За да избяга от алкохолните изпарения, Том излизаше денем да се разхожда по палубата. Вечер обикновено играеше карти в трюма.

Все още можеше да се различи от пръв поглед кой е бил на фронта и кой си е седял у дома през войната. То се долавяше като мирис. Всеки гледаше да се придържа към хората от собствената си категория. Престоят в недрата на "Прометей" върна спомените за военните кораби, които ги отвеждаха първо до Близкия изток, а по-късно към Франция. Броени мигове след стъпването на борда всички усещаха едва ли не инстинктивно кой е бил офицер, кой от по-ниските чинове и къде са служили.

Също като на военните кораби главната цел бе да разнообразят пътуването с някакво състезание. Избраха една доста позната игра: печелеше първият, който успее да отмъкне сувенир от пътничка в първа класа. Но не какъв да е сувенир. Трофеят трябваше да са чифт дамски гащички. Наградният фонд се удвояваше, ако бъдеха смъкнати направо от жертвата.

Тарторът на групата – някой си Макгауън, с мустаци и пожълтели от тютюна пръсти – каза, че е разговарял с един от стюардите за списъка на пътниците и изборът бил доста ограничен. Имаше общо десет каюти. Адвокат и неговата съпруга – с тях най-добре да си нямат работа; няколко възрастни двойки, две стари моми (обещаващо) и най-добрият вариант – някаква богаташка дъщеря, която пътувала сама.

– Мисля, че можем да се изкатерим отстрани и да се вмъкнем през прозореца – обяви той. – Кой идва с мен?

Опасността на начинанието не изненада Том. Откакто се върна, беше чувал десетки подобни истории. Мнозина мъже бяха почнали да рискуват живота си, както им скимне – прекосяваха тичешком железопътните прелези при спуснати бариери; навлизаха с плуване в пукнатини на крайбрежните скали, за да видят дали ще могат да се измъкнат. Онези, които бяха избегнали смъртта на бойното поле, сякаш оставаха пристрастени към нейното обаяние. Тези тук обаче не изглеждаха чак толкова смахнати. Навярно само приказваха.

На следващата вечер, когато кошмарите бяха по-лоши от обичайното, Том реши да ги прогони с една разходка по палубата. Часът беше два след полунощ. По това време можеше да се скита където си иска, така че той крачеше равномерно, гледайки лунната пътека по водата. Изкатери се на горната палуба, стискайки парапета на стълбището заради лекото полюшване, и постоя горе, като се наслаждаваше на прохладния морски бриз и равномерния блясък на звездите, обсипали нощния небосвод.