М. Стедман - Светлина между два океана

И тя се усмихна невинно, а устните ѝ трепнаха само за миг, когато Том я погледна в очите.

Към края на сбирката му пожелаха успех на новата длъжност.

– Виждаш ми се кораво момче – каза Хаслък и Бил Грейсмарк кимна в знак на съгласие.

– Благодаря ви. За мен бе удоволствие да се запознаем. – Том се ръкува с господата и кимна на дамите. – И благодаря, че се погрижихте да бъда запознат тъй задълбочено с пътното строителство в Западна Австралия – тихо добави той към Изабел. – Жалко, че не ще имам възможност да ви се отплатя.

И гостите си тръгнаха в зимната нощ.

По думите на Ралф Адикот "Духът на вятъра" – корабът за доставки до всички фарове по тукашното крайбрежие – беше стар, но надежден като овчарско куче. Ралф беше негов капитан от памтивека и редовно се хвалеше, че има най-добрата работа на света.

– А, ти сигурно си Том Шербърн. Добре дошъл на моята увеселителна яхта – каза той, посочвайки голата дървена палуба и напуканата от сол боя, когато Том се качи на борда преди зазоряване за първото си пътуване до Янус Рок.

– Приятно ми е – каза Том и стисна ръката му.

Двигателят работеше на празен ход и дизеловите изпарения нахлуха в дробовете му. В рубката не беше много по-топло, отколкото в мразовитото утро навън, но стените поне приглушаваха свирепото ръмжене на вятъра. Изпод капака в задната част на рубката изникна нечия глава, увенчана с валмо от рижави къдрици.

– Мисля, че сме готови, Ралф. Всичко изглежда наред – докладва къдрокосият младеж.

– Блуи, това е Том Шербърн – каза Ралф.

– Здрасти – отвърна Блуи и се изкатери през люка.

– Добро утро.

– Ама че маймунско време! Дано да си носиш вълнени дълги гащи. Щом тук е така, на Янус ще е сто пъти по-гадно – каза Блуи и духна на дланите си.

Докато Блуи развеждаше Том из малкия кораб, капитанът се захвана с последните проверки. Забърса с парче от старо знаме петната от сол по стъклото пред себе си, после подвикна:

– Вдигай котвата, момче. Отплаваме. – Ралф хвана ръчката на дросела. – Хайде, друже, потегляме – промърмори той, сякаш увещаваше корабчето да напусне пристанището.

Том се вгледа в картата върху щурманската маса. Дори при този увеличен мащаб Янус бе само точица, далече от брега. Той вдигна очи към морската шир отпред и вдъхна влажния солен въздух, без да поглежда назад към брега, за да не му хрумне да промени решението си.

С отминаването на часовете водата под тях ставаше все по-дълбока, променяше цвета си и заприлича на плътна маса. От време на време Ралф посочваше нещо интересно – морски орел или стадо делфини, играещи пред носа на кораба. Веднъж зърнаха комина на параход, плаващ малко отвъд хоризонта. Блуи час по час излизаше от камбуза да им поднесе чай в нащърбени емайлирани чаши. Ралф разправяше на Том истории за жестоки бури и страховити драми във фаровете по тази част от крайбрежието. Том пък разказваше по нещичко за живота в Байрън Бей и на остров Матсайкър, отдалечен на хиляди километри на изток.

– Е, щом си оцелял на Матсайкър, има надежда да оцелееш и на Янус – каза Ралф. Той погледна часовника си. – Защо не вземеш да подремнеш, докато можеш? Още много път ни чака, момче.

По-късно, когато Том се появи откъм койката в трюма, Блуи тихо говореше нещо на Ралф, който поклати глава.

– Просто искам да знам дали е вярно. Няма нищо лошо да го попитам, нали? – каза Блуи.

– Какво да ме питаш? – намеси се Том.

– Дали... – Блуи се озърна към Ралф. Разкъсван между собственото си любопитство и навъсеното лице на капитана, той се изчерви и млъкна.

– Добре де. Не е моя работа – каза Том и погледна водата, която сега бе станала оловносива; вълнението наоколо се засилваше.

– Бях още малък. Мама не ми позволи да излъжа за възрастта си, та да ме вземат в армията. А пък тия дни чух...

Том го погледна с въпросително вдигнати вежди.

– Ами разправят, че си бил награден с Кръст за храброст и тъй нататък – изтърси Блуи. – Казват, че го пишело в документите ти от армията... дето си ги подал за назначението на Янус.

Том не откъсваше очи от водата. Блуи се оклюма, после се притесни.

– Нали разбираш, много ще се гордея, ако мога да кажа, че съм се ръкувал с герой.

– Едно парче бронз не те прави герой – отвърна Том. – Повечето момчета, които наистина заслужават медали, вече не са между живите. На твое място не бих се вълнувал за тия неща, мой човек – добави той и отново се приведе над картата.

– Ето го! – възкликна Блуи и подаде бинокъла на Том.