М. Стедман - Светлина между два океана

– Уютен дом за следващите шест месеца – засмя се Ралф.

Том погледна през обектива към сушата, която сякаш се надигаше от водата като морско чудовище. Отвесната канара от едната страна отбелязваше най-високата точка, откъдето островът слизаше полегато чак до отсрещния бряг.

– Старият Невил ще се радва да ни види – каза Ралф. – Право да ти кажа, не беше много доволен, че го откъснаха спешно от пенсионерството, за да замести Тримбъл. Както и да е. Станал ли си веднъж пазач... Няма човек от Службата, който да остави фар без надзор, каквото и да му струва. Предупреждавам те все пак, че хич не беше щастлив. Не е от най-приказливите той, Невил Уитниш.

Кеят се простираше на цели трийсет метра от брега, където бе изграден нависоко, за да устоява на най-мощните приливи и най-свирепите бури. Лебедката беше готова да издигне доставките нагоре по стръмния склон към сградите. Когато акостираха, на брега ги чакаше едър навъсен мъж на шейсет и няколко години.

– Ралф, Блуи – кимна небрежно той. И вместо поздрав подхвърли към Том: – Значи ти си новият.

– Том Шербърн. Приятно ми е – отвърна Том и протегна ръка.

Старецът го погледна разсеяно за миг, преди да съобрази какво означава жестът, после мощно тръсна ръката му, сякаш пробваше дали ще може да я откъсне.

– Насам – каза той и без да изчака Том да си вдигне багажа, започна дългото катерене към фара.

Беше ранен следобед и след толкова часове в развълнуваното море Том се нуждаеше от време, за да привикне отново с твърдата земя, докато се тътреше с тежката си торба подир пазача, а долу Ралф и Блуи се готвеха да разтоварят доставките.

– Ето я къщата на пазача – каза Уитниш, когато наближиха ниската сграда с покрив от гофрирана ламарина. Отзад стърчаха три големи резервоара за дъждовна вода и няколко пристройки със запаси за жилището и фара. – Можеш да оставиш торбата си в коридора – добави той, отваряйки входната врата. – Има много багаж за пренасяне.

Завъртя се и тръгна право към кулата. Макар и в напреднала възраст, стъпваше бързо и пъргаво като танцьор.

Когато след малко заговори за фара, гласът му се промени, сякаш ставаше дума за вярно куче или любим розов храст.

– Още е хубавец след всичките тези години – каза той.

Бялата каменна кула се очертаваше като парче тебешир на фона на оловносивото небе. Издигаше се на четирийсет метра в близост до скалистия връх на острова и Том бе поразен не само от това колко по-висока е от фаровете, където бе работил преди, но и от стройната ѝ елегантност.

Прекрачвайки през зелената врата, той зърна горе-долу каквото очакваше. Вътрешното пространство можеше да се прекоси само с няколко крачки и отзвуците от стъпките им рикошираха като заблудени куршуми от лакирания зелен под и извитите белосани стени. Оскъдните мебели – два шкафа за провизии и малка масичка – бяха заоблени в задната част, за да съвпадат с общата извивка на структурата, тъй че се гушеха до стените като гърбави просяци. В самия център стърчеше дебел железен цилиндър, стигащ чак до върха на кулата; в него бяха тежестите на грамадния, часовников механизъм, използван някога за въртене на рефлектора.

Витата стълба, широка не повече от три-четири педи, започваше от стената в дъното и изчезваше в металния под на горния етаж. Том последва стареца към следващото, по-тясно ниво, където спиралата продължаваше от отсрещната стена до следващия етаж, после отново и отново, докато не попаднаха под самия фенер в петата стая – административното сърце на фара. Тук, в наблюдателницата, беше бюрото с дневниците, морзовата апаратура, биноклите. Разбира се, правилникът забраняваше в кулата да има легло или нещо друго, върху което може да се полегне, но поне имаше дървен стол с права облегалка и подлакътници, излъскани до блясък от мазолестите длани на поколения пазачи.

Барометърът се нуждае от лакиране, отбеляза мислено Том, преди нещо до морските карти да привлече погледа му. Беше кълбо прежда със забодени в него куки за плетене и началото на някакво плетиво, може би шал.

– На стария Дохърти е – кимна Уитниш.

Том познаваше разнообразните дейности, с които пазачите запълваха всеки свободен миг от службата – резба върху кост или мидени черупки; изработка на шахматни фигури. Плетенето не беше необичайно занимание.

Уитниш прегледа дневника и метеорологичните наблюдения, после поведе Том към следващото ниво, където се намираше самият фар. Тук стените бяха съвършено прозрачни, ако не се броеше плетеницата от метални жлебове, които крепяха стъклата. Отвън имаше метална тераса, която опасваше кулата, и опасна стълбичка, пълзяща нагоре по купола до тясна площадка точно под разклащания от вятъра ветропоказател.