М. Стедман - Светлина между два океана

– Хубавец е наистина – каза Том, оглеждайки гигантската леща, много по-висока от него, върху въртящия се пиедестал: същински дворец от призми, напомнящ куполовиден кошер. Това бе самото сърце на Янус, цялото в светлина, яснота и покой.

Едва доловима усмивка плъзна по устните на стария пазач, докато отговаряше:

– Познавам го още откакто бях малко момче. Да, хубавец е.

На другата сутрин Ралф стоеше на кея.

– Почти сме готови за тръгване. Искаш ли със следващата доставка да ти докараме всички пропуснати вестници?

– Новина отпреди месец не е никаква новина. Предпочитам да си спестя парите и да купя някоя хубава книга – отвърна Том.

Ралф се озърна да провери дали всичко е в ред.

– Е, това беше. Вече няма връщане, синко.

Том се засмя унило.

– Тук май си прав, Ралф.

– Додето се усетиш, пак ще съм тук. Три месеца не са нищо, стига да дишаш спокойно!

– Дръж се с фара, както е редно, и той няма да ти създава ядове – каза Уитниш. – Трябват ти само търпение и малко ум.

– Ще видя какво мога да направя – каза Том. После се обърна към Блуи, който се готвеше да изтегли въжетата. – Ще се видим ли след три месеца, Блу?

– И още как.

Корабът се откъсна от кея, като разпенваше водата зад себе си и се бореше срещу вятъра с дрезгав рев. Отдалечавайки се, той все по-надълбоко хлътваше в сивия хоризонт, като палец в тесто, докато накрая изчезна напълно.

После настана миг покой. Не тишина – вълните продължаваха да се разбиват в скалите, вятърът виеше покрай ушите му и открехнатата врата на един от складовете трополеше раздразнено. Но нещо вътре в Том стихна за пръв път от години насам.

Той тръгна напред и се изправи на върха на скалата. Някъде издрънча звънец на коза, две кокошки кудкудякаха. Изведнъж тези незначителни звуци придобиха нов смисъл – издаваха ги живи същества. Том изкачи всичките сто осемдесет и четири стъпала до остъкления връх на фара и отвори вратата към терасата. Вятърът налетя като хищник и го блъсна във вратата, докато събираше сили да се изтласка напред и да вкопчи пръсти в железния парапет.

За пръв път Том оцени мащаба на гледката. Застанал високо над морското равнище, той гледаше като хипнотизиран шеметната бездна към океана, който се разбиваше с грохот в скалите точно под него. Водата се люшкаше като гъста млечнобяла мътилка, от време на време пяната се разкъсваше за миг, разкривайки тъмната синева отдолу. В другия край на острова дълъг вал от огромни канари възпираше прибоя и водата отвъд него бе спокойна като във вана. Том имаше чувството, че не се издига над земята, а виси от небето. Съвсем бавно се завъртя в пълен кръг, възприемайки околната пустота. Сякаш дробовете му никога нямаше да нараснат дотолкова, че да вдъхне тъй много въздух, очите му да обхванат тъй много пространство, нито пък да чуе в пълна степен неспирния рев на океана. За един кратък миг му се стори, че се разтваря в простора.

Том премига и бързо тръсна глава. Сякаш потъваше във въртоп и за да прогони усещането, той се съсредоточи върху ударите на сърцето си, върху опората под краката си и стягането на ботушите около петите му. Изправи се в цял ръст. Избра точка върху вратата на фара – една разхлабена панта – и реши да започне от нея. От нещо стабилно. Трябваше да се насочи към нещо непоклатимо, защото иначе кой знае накъде можеше да литне умът или душата му – като балон без баласт. Това бе единственото, което му помогна да се пребори с четири години на кръв и лудост – да знае точно къде е пушката му, когато задрямва за десет минути в землянката; винаги да си проверява противогаза; да бъде сигурен, че войниците са разбрали заповедта буквално. Да не мисли за времето след години или след месеци – само за този час, може би и за следващия. Всичко друго бе празна фантазия.

Той вдигна бинокъла и огледа острова за още признаци на живот – нуждаеше се да види козите, овцете, да ги преброи. Да се придържа към непоклатимото. Към месинговите сглобки, които трябваше да се излъскат, към стъклото, което трябваше да се почисти – първо външното стъкло на фенера, а след това и самите призми. Към горивото, към плавния ход на зъбните колела, към доливането на живака, върху който се плъзгаше фарът. Стискаше всяка мисъл като стъпало на въжена стълба, по която да се изтегли обратно към познаваемото; обратно към живота.

Тази вечер, докато палеше фенера, той се движеше бавно и внимателно, както навярно бяха правили преди хиляди години жреците в първия фар на остров Фарос. Изкачи се по металната стълбичка, водеща към платформата около самия фенер, и се вмъкна през отвора във вътрешната апаратура. Загря горивото, като запали пламъка под съдината, така че да се изпарява и да достига "чорапа" на горелката като газ. След това поднесе натам клечка кибрит, която превърна изпаренията в бял блясък. Слезе на по-долния етаж и включи двигателя. Фенерът започна да се върти с отмерен ритъм, даващ проблясък на всеки пет секунди. Том взе писалката и записа в големия дневник с кожена подвързия: Запален в 17.09 ч. Вятър северсевероизток, 15 възела. Облачно, бурно. Вълнение 6 бала. После добави инициалите си – Т. Ш. Подхвана разказа от там, където го бе прекъснал Уитниш само преди няколко часа и Дохърти преди него – той бе част от непрекъснатата верига на пазачите, водещи летопис на светлината.