М. Стедман - Светлина между два океана

Деликатно бродирани носни кърпички, плетени терлички, сатенени шапчици – всички те бяха грижливо сгънати в раклата, скрити дълбоко под нещата от детството на Изабел. Досега Том не знаеше, че Изабел още ги пази. Късчета от време. От живот. Накрая Луси-Грейс разгъна свитък, завързан със сатенена панделка. Картата на Янус, изрисувана от Изабел тъй отдавна – Корабокрушенският плаж, Коварните скали. Мастилото още бе ярко. Том усети как сърцето му спира, като си спомни деня, когато тя му я представи, а той изпадна в ужас от нарушението на правилата. И изведнъж обичта и загубата на Изабел го заляха като вълна.

Докато Луси-Грейс четеше картата, една сълза плъзна по бузата ѝ и Том ѝ подаде грижливо сгънатата си кърпичка. Тя избърса очи, позамисли се и накрая каза:

– Така и не можах да ви благодаря. На теб и... на мама, че ме спасихте, че се грижихте тъй добре за мен. Бях твърде малка... а после вече бе твърде късно.

– Няма за какво да ни благодариш.

– Жива съм само благодарение на вас.

Бебето се разплака и Луси се наведе да го вземе.

– Тихо, тихо, бебчо. Всичко е наред. Нищо ти няма, зайче. – Полюшна го и плачът утихна. Тя се обърна към Том. – Искаш ли да го подържиш?

Той се поколеба.

– Позагубил съм навика.

– Хайде – каза тя и лекичко подаде малкия вързоп в ръцете му.

– Хей, я се виж – каза с усмивка той. – Досущ като мама, когато беше бебе, нали? Същото носле, същите сини очи. – И докато детето впиваше в него сериозен поглед, той усети как се надигат отдавна забравени чувства. – О, Изи би била щастлива да се запознае с теб. – Върху устните на бебето блестеше мехурче от слюнка и Том гледаше как слънчевата светлина се пречупва в него. – Изи просто би се влюбила в теб – каза той и се помъчи да превъзмогне буцата в гърлото си.

Луси-Грейс погледна часовника си.

– Аз май трябва да тръгвам. За тази вечер съм отседнала в "Рейвънсторп". Не искам да карам по здрач – може да изскочи някое кеигуру.

– Разбира се. – Том кимна към раклата. – Да ти помогна ли да натовариш нещата? Ако искаш да ги вземеш. Бих те разбрал, ако предпочиташ да ги оставиш.

– Не искам да ги взема – каза Луси-Грейс и когато лицето на Том посърна, тя се усмихна, – защото така ще имам повод да се върна. Някой ден... може би скоро.

Слънцето е само тънко блестящо резенче над вълните, когато Том се отпуска в стария люлеещ се стол на верандата. До него на стола на Изабел са нейните възглавнички, извезани със звезди и лунен сърп. Вятърът е утихнал и облаците, обагрени в тъмнооранжево, дремят на хоризонта. Светла точица пронизва здрача – фарът на Хоуптаун. Днес той е автоматичен – няма нужда от пазач, откакто закриха пристанището. Том си припомня Янус и фара, за който се грижеше толкова дълго; всеки един от проблясъците му все още пътува някъде в тъмнината, надалеко, към края на Вселената.

Ръцете му все още усещат лекичкото телце на бебето на Луси и усещането разбужда спомена как държи самата нея, а още по-рано – сина, който остана в прегръдката му толкова кратко. Колко различно би било, ако бе оцелял. Той задълго потъва в мисълта, после въздъхва. Няма смисъл да тръгва по този път. Тръгнеш ли веднъж натам, няма край. Изживял е живота си, както можеше. Обичал е жената, която го обичаше. Никой никога не е минавал и няма да мине точно по същия път на тази земя и това го устройва. Все още страда за Изабел – за усмивката ѝ, за допира до нейната кожа. Сълзите, които е потискал пред Луси, бликват по лицето му.

Той поглежда зад себе си, където пълната луна пълзи по небето като противотежест на двойния хоризонт, издигана от умиращото слънце. Всеки край е начало на нещо друго. Малкият Кристофър се е родил в един свят, който Том никога не би могъл да си представи. Дали това момче ще бъде пощадено и няма да види война? Луси-Грейс също принадлежи на едно бъдеще, за което Том може само да гадае. Ако може да обича сина си поне наполовина, колкото я обичаше Изабел, момчето ще е щастливо.

Чакат го още дни път в този живот. И той знае, че пътникът бива изграждан от всеки ден и всеки срещнат по пътя човек. Белезите са просто друг вид памет. Където и да се намира, Изабел е част от него, също като войната, фара и океана. Скоро дните ще се склопят над техния живот, над гробовете им ще израсне трева и тяхната история ще се превърне просто в един занемарен надгробен камък.

Той гледа как океанът се предава на нощта и знае, че светлината ще дойде отново.