М. Стедман - Светлина между два океана

Хана се опита и се засмя на неуспешните си усилия.

– Ще трябва да ме научиш, миличка – каза тя и двете продължиха напред една до друга.

На кея Том си припомня първия път, когато видя Партажьоз. И последния. С общи усилия Фицджералд и Нъки ограничиха обвиненията и усмириха ентусиазма на Спраг. Адвокатът красноречиво доказа, че обвинението в отвличане на дете не може да се обоснове, а следователно трябва да отпаднат и всички свързани с него обвинения. Признанието за виновност по останалите административни нарушения, разгледано в Партажьоз вместо в Олбъни, можеше все пак да донесе строга присъда, ако Хана не бе дошла да говори в тяхна защита, призовавайки за помилване. А и затворът в Бънбъри, на половината път до Пърт, се оказа по-поносим от този във Фримантъл или Олбъни.

Сега, когато слънцето се разтваря в морето, Том усеща един упорит рефлекс. Месеци след като е напуснал Янус, краката му все още се подготвят да го изкачат по стотиците стъпала, за да запали фенера. Той сяда на ръба на кея и гледа последните няколко чайки по трепкащата вода.

Том оглежда света, който е продължил и без него, чиито истории се развиват, независимо дали той е там, за да ги види, или не. Луси навярно вече се е сгушила в леглото си. Той си представя лицето ѝ, разголено от съня. Пита се как ли изглежда сега и дали сънува Янус, дали тъгува за фара. Мисли си и за Изабел на малкото желязно легло в лечебницата. Представя си я как плаче за дъщеря си, за предишния си живот.

Времето ще я върне. Той ѝ обещава това. Обещава го и на себе си. Тя ще оздравее.

Влакът за Олбъни потегля след час. Той ще изчака да се стъмни, преди да прекоси града обратно към гарата.

Няколко седмици по-късно Том седеше в единия край на пейка от ковано желязо в градината на лечебницата в Олбъни. Изабел седеше на другия. Розовите цинии вече прецъфтяваха, сега изглеждаха дрипави и осеяни с кафяви петна. Охлювите бяха плъзнали по листата на астрите, а южният вятър бе проскубал цветовете им.

– Е, поне си започнал да напълняваш, Том. Изглеждаше тъй ужасно... на първото свиждане. Добре ли се справяш?

Тонът на Изабел бе загрижен, макар и малко унесен.

– Не се тревожи за мен. За теб трябва да мислим сега. – Той загледа как един щурец кацна на облегалката и подхвана своята песен. – Казват, че можеш да си тръгнеш, когато поискаш, Из.

Тя наведе глава и намести кичур коса зад ухото си.

– Няма връщане назад, нали знаеш. Няма как да променим станалото... онова, което преживяхме и двамата – каза тя. Том я изгледа втренчено, но тя прошепна, без да повдига очи: – Пък и какво ни остава?

– От кое?

– От всичко. Какво остана от... живота ни?

– Няма връщане към фара, ако това имаш предвид.

Изабел рязко въздъхна.

– Не това имам предвид, Том. – Тя дръпна стръкче от храста орлови нокти по старата стена до нея и го огледа. Накъса едно листо, после още едно и ситните парченца падаха като безсмислена мозайка върху полата ѝ. – Загубата на Луси... то е, сякаш ми ампутираха нещо. О, как искам да намеря думи да ти обясня.

– Думите нямат значение. – Той протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

– Кажи ми, че се чувстваш както преди.

– Ще променя ли нещо, каквото и да кажа, Из?

Тя събра късчетата на спретната купчинка.

– Ти дори не проумяваш за какво говоря, нали?

Той се намръщи, опитвайки се да разбере, а тя извърна поглед към бухлатия бял облак, който заплашваше да погълне слънцето.

– Ти си труден за опознаване. Понякога животът с теб става малко самотен.

Той помълча.

– Какво очакваш да ти отговоря, Изи?

– Исках да бъдем щастливи. Всички. Луси ти влезе под кожата. Някак отвори сърцето ти и беше чудесно да ви гледам. – Тя дълго мълча, после изражението ѝ се промени със завръщането на спомена. – Толкова много време, без да знам какво си направил. Всеки път, когато си ме докосвал, всеки път, когато... аз нямах представа, че пазиш тайни.

– Опитах се да говоря за това, Из. Ти не ми позволи.

Тя скочи на крака и парченцата от листа се изсипаха на тревата.

– Исках да те накарам да страдаш, Том, както ти ме накара да страдам. Осъзнаваш ли, че исках отмъщение? Нямаш ли какво да кажеш за това?

– Знам, че го искаше, скъпа. Знам. Но това време отмина.

– Какво, значи ще ми простиш, ей така? Сякаш не е имало нищо?

– Какво друго да направя? Ти си моя съпруга, Изабел.

– Искаш да кажеш, че няма къде да мърдаш...

– Искам да кажа, че обещах да прекарам живота си с теб. Все още искам да го прекарам с теб. Из, аз научих по трудния начин, че за да имаш каквото и да било бъдеще, трябва да се откажеш от надеждата да промениш миналото си.