М. Стедман - Светлина между два океана

Тя се обърна и откъсна още едно стръкче.

– Какво ще правим? Как ще живеем? Не мога всеки ден да те гледам и да те упреквам за това, което направи. А и да се срамувам от себе си.

– Не, мила, не можеш.

– Всичко е разрушено. Нищо не може да се поправи.

Том сложи ръка върху нейната.

– Поправихме нещата, доколкото ни е по силите. Само това можем. Трябва да ги приемем такива, каквито са днес.

Изабел тръгна по пътеката край тревата, оставяйки Том на пейката. След една пълна обиколка на лехата, отново дойде при него.

– Не мога да се върна в Партажьоз. Там вече няма място за мен. – Тя поклати глава и се загледа в пълзящия облак. – Вече не знам къде ми е мястото.

Том се изправи и сложи ръка на рамото ѝ.

– Мястото ти е при мен, Из. Няма значение къде сме.

– Още ли е така, Том?

Тя държеше стръкчето орлови нокти и разсеяно галеше листата. Том откъсна едно от кремавите цветчета.

– Когато бяхме деца, обичахме да ги ядем. Опитвала ли си?

– Да ги ям?

Той захапа тесния край на цветето и изсмука капчицата нектар от о сновата му.

– Усещаш вкуса само за секунда. Но си струва.

Той откъсна друго и го поднесе към устните ѝ.

Сега в Хоуптаун нямаше почти нищо освен дългия кей, който все още нашепваше за славните дни, когато градът бе служил като пристанище на златните находища. Самото пристанище бе затворено през 1936 г., няколко години след като Том и Изабел се преместиха тук. Братът на Том, Сесил, надживя баща им само с няколко години и когато той почина, парите бяха достатъчно, за да си купят ферма извън града. Имотът беше малък според местните стандарти, но все пак обхващаше няколко километра бряг и къщата се издигаше на един висок хребет с изглед към плажа долу. Живееха спокойно. От време на време слизаха до града. Ратаите им помагаха в работата.

Хоуптаун беше разположен край широк залив на шестстотин километра от Партажьоз – достатъчно далече, за да не се сблъскат с някой познат, но и достатъчно близо, за да могат родителите на Изабел да им гостуват за Коледа през годините преди смъртта си. Том и Ралф си пишеха от време на време – само поздрав, кратък и простичък, но все пак изпълнен с дълбоки чувства. След като Хилда умря, дъщерята на Ралф и семейството ѝ се преместиха в малката му къщичка да го наглеждат, защото не беше добре със здравето. Когато Блуи се ожени за Кити Кели, Том и Изабел изпратиха подарък, но не отидоха на сватбата. И двамата вече не стъпиха в Партажьоз.

И близо двайсет години изтекоха като тиха селска река, чието русло става все по-дълбоко е времето.

От часовника долита тих звън. Почти е време за тръгване. С тия нови асфалтирани пътища до града се пътува бързо. Не както когато пристигнаха за пръв път. Докато си връзва вратовръзката, Том зърва за миг отсреща някакъв непознат човек с прошарена коса, после си спомня, че това е собственото му отражение. Сега костюмът виси по-свободно на раменете му и яката на ризата изглежда доста широка.

Зад прозореца вълните се надигат и се сливат в саможертвени бели вихрушки далече навътре в морето. Океанът не подава и най-лек намек, че е минало някакво време. Единственият звук е ревът на августовската буря.

След като е прибрал плика в раклата, Том благоговейно затваря капака. Много скоро съдържанието ще загуби всякакъв смисъл, също като забравения език на войниците от окопите, тъй неразривно обвързан със своето време. С годините смисълът на нещата избледнява, докато накрая остават само белите кости на миналото, лишени от чувство и значение.

Ракът довършваше делото си месеци наред, отхапвайки от нея ден подир ден, и не оставаше нищо друго, освен да чакат. Дълги седмици Том държа ръката ѝ, седнал до леглото. "Помниш ли онзи грамофон?", питаше той. Или: "Чудя се какво ли е станало със старата госпожа Мюет?" И тя се усмихваше леко. Понякога събираше сили да каже: "Нали няма да забравиш резитбата?". Или: "Разкажи ми приказка, Том. Разкажи ми една приказка с щастлив край". А той я погалваше по бузата и прошепваше: "Имало едно време малко момиченце на име Изабел и то било най-прекрасното на много километри наоколо..." И докато разказваше приказката, той се вглеждаше в тъмните петна по ръката ѝ и забелязваше, че напоследък ставите на пръстите изглеждат набъбнали, а халката се плъзга свободно по кожата между тях.

Към края, когато тя вече не можеше да отпива вода, той ѝ даваше да смуче ъгълчето на влажна кърпа и мажеше устните ѝ с ланолин, за да не се напукат от изсъхване. Галеше косата ѝ, вече прошарена със сребро и вързана на тежка плитка. Гледаше как измършавелите ѝ гърди се надигат и отпускат със същата несигурност, която бе видял и у Луси, когато тя за пръв път се появи на Янус – всяко вдишване бе борба и триумф.