М. Стедман - Светлина между два океана

– Съжаляваш ли, че ме срещна, Том?

– Аз бях роден да те срещна, Из. Мисля, че за това съм дошъл на този свят – каза той и я целуна по бузата.

Устните му помнеха онази най-първа целувка преди десетилетия на ветровития плаж под залязващото слънце; дръзкото, безстрашно момиче, водено единствено от сърцето си. Помнеше любовта ѝ към Луси, мигновена, свирепа и безусловна любов, каквато при други обстоятелства се отплаща цял живот.

В продължение на трийсет години той се опитваше да покаже на Изабел любовта си в най-простите всекидневни действия. Но вече не им оставаха дни. Трябваше да се престраши.

– Из – изрече той колебливо. – Искаш ли да ме питаш за нещо? Искаш ли нещо да ти кажа? Каквото и да е. Не ме бива много в това, но обещавам, че ще се постарая да отговоря.

Изабел се опита да се усмихне.

– Значи навярно си мислиш, че краят е близо, Том.

Тя леко кимна и го погали по ръката. Той устоя на погледа ѝ.

– Или може би, че аз просто най-сетне съм готов да говоря...

Гласът ѝ беше слаб.

– Всичко е наред. Вече нямам нужда от нищо.

Том я погали по косата и задълго се вгледа в очите ѝ. Притисна чело до нейното и останаха неподвижни, докато дишането ѝ се промени, стана по-неравно и дрезгаво.

– Не искам да те напусна – каза тя, стискайки ръката му. – Толкова се страхувам, мили. Толкова се страхувам. Ами ако Бог не ми е простил?

– Бог ти прости преди години. Време е да го сториш и ти.

– Писмото? – попита тревожно тя. – Ще се погрижиш ли за писмото?

– Да, Из. Ще се погрижа.

И вятърът разтърси прозорците, както преди десетилетия на Янус.

– Няма да се сбогувам, в случай че Бог чува и мисли, че съм готова да тръгна.

Тя стисна отново ръката му. После вече нямаше сили да проговори. От време на време отваряше очи и в тях проблясваше светлинка, а дишането ѝ ставаше по-слабо и по-напрегнато, сякаш бе чула някаква тайна и изведнъж проумяваше.

А в последната вечер, точно когато изтънелият лунен сърп проби зимните облаци, дишането ѝ се промени по начина, който Том познаваше твърде добре, и тя си отиде от него.

Макар че имаха електричество, той седна под мекото сияние на газената лампа, за да измие лицето ѝ – светлината на пламъка е далеч по-нежна. По-милосърдна. Той остана до тялото цяла нощ и изчака до сутринта, преди да телефонира на лекаря. Бдя до зори, както някога.

Докато върви по пътеката, Том откъсва жълта пъпка от един от розовите храсти, които Изабел засади, когато се преместиха тук. Ароматът вече е силен и го връща почти две десетилетия назад. Вижда я как коленичи до прясната леха и притиска с длани пръстта около младия храст.

– Най-сетне имаме розова градина, Том – каза тя.

За пръв път я виждаше да се усмихва, откакто напуснаха Партажьоз, и образът остана завинаги с него, по-ясен от фотография.

След погребението в църквата се събират малка група приятели и познати. Том остава, доколкото налага приличието. Но му се иска хората да знаят наистина кого оплакват – онази Изабел, която той срещна на кея, тъй жизнена, дръзка и дяволита. Неговата Изи. Другата му половина от небето.

Два дни след погребението Том седеше сам в къщата, вече празна и тиха. В небето се надигаше облак прах, подсказващ идването на кола. Сигурно се прибираше някой от ратаите. Както облакът наближи, той погледна отново. Беше скъпа нова кола с номера от Пърт. Спря пред къщата и Том излезе на прага.

От колата слезе жена и приглади русата си коса, подвита отзад на врата. Тя се озърна, после бавно тръгна към верандата, където чакаше Том.

– Добър ден – каза той. – Заблудихте ли се?

– Надявам се, че не – отвърна жената.

– Мога ли да ви помогна?

– Търся имението на семейство Шербърн.

– Намерихте го. Аз съм Том Шербърн.

Той я изчака да обясни.

– Значи не съм се загубила. – Тя се усмихна неуверено.

– Съжалявам – каза Том, – имах тежка седмица. Забравил ли съм нещо? Среща?

– Не, нямаме среща, но идвам да видя вас. И... – тя се поколеба – госпожа Шербърн. Чух, че била много болна.

Том бе озадачен, а тя добави:

– Името ми е Луси-Грейс Ръдърфорд. Бивша Рьонфелд... – Тя се усмихна отново. – Аз съм Луси.

Том я изгледа потресен.

– Лулу? Малката Лулу – изрече той почти на себе си. Не помръдна.

Жената се изчерви.

– Не знам как трябва да ви наричам. Или... госпожа Шербърн. – Изведнъж по лицето ѝ се мярна нова мисъл и тя попита: – Надявам се, че тя няма да има нищо против. Дано да не се натрапвам.

– Тя винаги се надяваше да дойдеш.