М. Стедман - Светлина между два океана

Хана се загледа в далечината.

– Нищо нямаше да се промени, ако тя бе влязла в затвора. Или ако вие останехте там с години. Стореното е сторено.

– И все пак едва ли е било лесно решение.

– Когато ви видях за пръв път, идвахте да ме спасите. Бях напълно непозната и не ми дължахте нищо. Това има значение, предполагам. И знам, че ако не бяхте намерили дъщеря ми, тя щеше да умре. Опитах се да не го забравя. – Тя помълча. – Не ви прощавам... на вас и на нея. Да ме излъжете така... Но няма да се поддам на миналото. Вижте какво се случи на Франк само защото хората са такива. – Тя пак замълча, въртейки сватбената халка около пръста си. – А иронията е там, че Франк пръв би ви простил. Той пръв щеше да се изкаже във ваша защита. В защита на хората, които са допуснали грешка. Това беше единственият начин да го почета: да постъпя така, както би постъпил и той. – Тя погледна Том и очите ѝ заблестяха. – Обичах го.

Стояха мълчаливо и гледаха към водата. Накрая Том заговори.

– Годините с Луси, които загубихте... тях не можем да ви ги върнем. Тя е едно прекрасно малко момиченце. – Изражението на Хана го накара да добави: – Вече никога няма да се приближим до нея, обещавам ви. – Следващите думи заседнаха на гърлото му и той се опита отново. – Нямам право да моля за каквото и да било. Но ако един ден – може би когато порасне – тя още ни помни и пита за нас, ако намерите сили, кажете ѝ, че я обичахме. Макар да нямахме право.

Хана се бе замислила.

– Рожденият ѝ ден е на осемнайсети февруари. Не знаехте това, нали?

– Не – тихо отвърна Том.

– А когато се роди, пъпната връв беше усукана два пъти около врата ѝ. И Франк... Франк я приспиваше с песни. Виждате ли? Има неща, които аз знам за нея, а вие не знаете.

Той кимна леко.

– Да.

– Не мога да простя докрай. И на двама ви. Нормално е. – Тя го погледна в очите. – Толкова се боях, че дъщеря ми никога няма да ме обикне.

– Децата умеят да обичат.

Тя извърна очи към една лодка, която се блъскаше в кея при всяка вълна, и се намръщи от нова мисъл.

– Никой никога не го споменава тук – как Франк и Грейс попаднаха в онази лодка. Никой не посмя да се извини. Дори баща ми не обича да говори за това. Вие поне казахте, че съжалявате. И си платихте за стореното.

След известно време тя попита:

– Къде живеете?

– В Олбъни. Ралф Адикот ми помогна да си намеря работа на пристанището, когато излязох преди три месеца. Така мога да бъда близо до жена си. Лекарите казват, че ѝ трябва пълна почивка. За момента е по-добре в лечебницата, където знаят как да се грижат за нея. – Той се изкашля. – Но да не ви задържам. Дано животът бъде добър към вас и към Лу... към Грейс.

– Довиждане – каза Хана и тръгна назад по кея.

Залязващото слънце обливаше листата в злато, докато Хана вървеше по пътеката към къщата на баща си, за да вземе своята дъщеря.

– Това прасенце останало у дома... – Септимъс погъделичка пръстчето на внучката си, която седеше в скута му на верандата. – О, виж кой е тук, Луси-Грейс.

– Мамо! Къде беше?

Хана отново се смая, виждайки у дъщеря си усмивката на Франк, очите на Франк, русата му коса.

– Някой ден може да ти разкажа, малка моя – каза тя и я целуна леко. – Да се прибираме ли сега?

– Може ли утре пак да дойдем при дядо?

Септимъс се засмя.

– Можеш да идваш при дядо всеки път когато поискаш, принцесо. Когато поискаш.

Доктор Съмптън бе прав – след време момиченцето постепенно привикна с новия си – или може би стария си – живот. Хана протегна ръце и изчака дъщеря си да скочи в прегръдката ѝ. Баща ѝ се усмихна.

– Точно така, момичето ми. Точно така.

– Хайде, мила, тръгваме.

– Искам да ходя.

Хана я пусна и детето позволи да бъде изведено за ръка през портата към пътя. Хана вървеше бавно, за да не измори Луси-Грейс.

– Виждаш ли кукабурата? – попита тя. – Изглежда така, сякаш се усмихва, нали?

Момиченцето не се впечатли особено, докато не наближиха птицата, която изведнъж ги посрещна с картечен изблик на смях. Едва тогава спря с удивление и се загледа в съществото, което за пръв път виждаше тъй отблизо. Кукабурата пак нададе оглушителния си крясък.

– Смее се. Сигурно те харесва – каза Хана. – Или може би ще вали. Кукабурите винаги се смеят преди дъжд. Можеш ли да повториш вика ѝ? Ето така. – И тя умело изимитира крясъка, както я бе учила майка ѝ преди десетилетия. – Хайде сега опитай и ти.

Детето не успя да се справи.

– Аз ще съм чайка – каза то и издаде съвършена имитация на пискливия дрезгав крясък на птицата, която познаваше най-добре. – А ти можеш ли?