М. Стедман - Светлина между два океана

Хана легна по корем в тревата, усещайки как слънцето бавно изцежда силите ѝ. Изтощена, долавяйки едва-едва бръмченето на пчелите и аромата на глухарчетата, тя най-сетне заспа.

Том все още усеща допира до влажната кожа на Изабел, макар че килията е отводнена, дрехите му са сухи и от снощната среща с нея остава само спомен. Той иска това да е едновременно истина и илюзия. Ако е истина, значи се сбъдват молитвите му неговата Изи да се завърне. Ако е илюзия, значи все още не я застрашава затвор. Облекчение и ужас се смесват в стомаха му и той се пита дали някога пак ще усети нейното докосване.

Вайълет Грейсмарк плаче в спалнята си.

– О, Бил. Просто не знам какво да мисля, какво да правя. Нашето малко момиче може да отиде в затвора. Какво нещастие!

– Ще се справим, скъпа. И тя ще се справи някак.

Той не споменава за разговора си с Върнън Нъки. Не иска да буди напразни надежди. Но може би все пак има някакъв шанс.

Изабел седи сама под джакарандата. Скръбта ѝ за Луси е все тъй силна – болка без определено място и без изцеление. За да отхвърли тежестта на лъжата, трябва да се откаже от свободата на мечтите. Болката, изписана по лицето на майка ѝ, страданието в очите на баща ѝ, отчаянието на Луси, споменът за Том с белезници на ръцете – тя се опитва да отблъсне всички тези видения и си представя какво ще бъде в затвора. Вече няма сили. Няма дух за борба. Животът ѝ е разбит на парчета, които никога няма да се съберат. Умът ѝ рухва под непосилната тежест и мислите ѝ пропадат в дълбок мрачен кладенец, където срамът, загубата и страхът прииждат, за да я удавят.

Септимъс и внучката му гледат корабите по реката.

– Да ти кажа ли кой беше добър моряк – моята Хана. Когато беше малка. Във всичко я биваше. Голяма умница. Винаги ме държеше на нокти, също като теб. – Той разрошва косата ѝ. – Моята палава Грейс, това си ти!

– Не, аз съм Луси! – настоява тя.

– В деня, когато се роди, те нарекохме Грейс.

– Но аз искам да бъда Луси.

Той я оглежда изпитателно.

– Знаеш ли какво, хайде да сключим сделка. Всеки ще отстъпи по малко и ще те наричам Луси-Грейс. Споразумяхме ли се?

Сянка върху лицето на Хана я събуди от дълбокия сън на тревата. Тя отвори очи и видя Грейс на няколко крачки от себе си. Хана объркано се надигна и приглади косата си.

– Казах ти, че ще привлечеш вниманието ѝ – разсмя се Септимъс.

Грейс също се усмихна, макар и съвсем леко.

Хана понечи да се изправи, но Септимъс възрази:

– Не, стой си там. А сега, принцесо, искаш ли да седнеш на тревата и да разкажеш на Хана за лодките? Колко видя?

Момиченцето се поколеба.

– Хайде, помниш ли как ги преброи на пръсти?

Малката вдигна ръце.

– Шест – каза тя, като разпери пет пръста на едната си ръка и три на другата, после сгъна два.

Септимъс каза:

– Отивам да претърся кухнята за нещо подкрепително. Ти остани да ѝ разкажеш за онази лакома чайка с голямата риба.

Грейс седна на тревата на няколко крачки от Хана. Русата ѝ коса блестеше на слънцето. Хана се двоумеше: искаше да каже на баща си за посещението на сержант Нъки, да го помоли за съвет. Но никога не бе виждала Грейс тъй готова да говори, да си играе и не би понесла да съсипе момента. По навик тя сравни детето със спомена за своето бебе, опитвайки се да си върне изгубената дъщеря. Но изведнъж спря. В ума ѝ отекнаха думите: "Ние винаги имаме избор".

– Да ти направим ли венче от цветя? – попита тя.

– Какво е звънче от цветя?

Хана се усмихна.

– Венче. Ето, ще ти направим корона – каза тя и започна да бере глухарчетата около себе си.

Докато показваше на Грейс как да пробива стъблото с нокът и да прокарва следващото през него, тя наблюдаваше ръцете на дъщеря си, следеше движенията им. Това не бяха ръцете на нейното бебе. Бяха ръце на момиченце, което тя трябваше да опознае от самото начало. И което да опознае нея на свой ред. Ние винаги имаме избор. Лекота изпълни гърдите ѝ, сякаш си бе поела дълбоко дъх.

Слънцето висеше над хоризонта в края на вълнолома на Партажьоз. Том стоеше и чакаше. Видя Хана да се задава бавно. Бяха минали шест месеца, откакто я видя за последен път, и тя изглеждаше преобразена, с по-пълно и по-безгрижно лице. Когато най-после заговори, гласът ѝ беше спокоен.

– Е?

– Исках да кажа, че съжалявам. И да ви благодаря. За онова, което направихте.

– Не ви искам благодарностите – каза тя.

– Ако не се бяхте застъпили, щях да остана много повече от три месеца зад решетките в Бънбъри. – Том изрече с усилие последните думи; във всяка от тях натежаваше чувство на срам. – И условната присъда на Изабел – адвокатът ми каза, че я дължим най-вече на вас.