М. Стедман - Светлина между два океана

– Чакайте. Искам да ви покажа нещо – каза тя и се запъти обратно към колата. Посегна към предната седалка и се върна с плетена детска люлка, а по лицето ѝ грееха нежност и гордост. – Това е Кристофър, моето малко момченце. Вече е на три месеца.

Том видя от одеялцето да наднича дете, което дотолкова приличаше на малката Луси, че го побиха тръпки.

– Изи би се радвала да го види. Идването ти щеше да означава много за нея.

– О, съжалявам... Кога...?

Тя не довърши.

– Преди седмица. Погребението беше в понеделник.

– Не знаех. Ако предпочитате да си тръгна...

Той продължи да гледа бебето и когато най-сетне вдигна глава, на устните му трепна печална усмивка.

– Заповядай вътре.

Том донесе поднос с чайник и чаши, а Луси-Грейс седеше и гледаше океана. Бебето дремеше в кошчето до нея.

– Откъде да започнем? – попита тя.

– Дали просто да не поседим тихо за малко? – отвърна Том. – Да попривикнем. – Той въздъхна. – Малката Луси. След всички тези години.

Седяха мълчаливо, пиеха чай и слушаха вятъра, който долиташе с рев откъм океана и от време на време разкъсваше облаците, колкото да пропусне някой слънчев лъч през стъклото върху килима. Луси вдъхваше миризмите на къщата: старо дърво и огън, дим и препарат за мебели. Не посмя да погледне директно Том, но огледа стаята. Икона на архангел Михаил, ваза с жълти рози. Сватбена снимка на Том и Изабел, лъчезарно млади и пълни с надежда. По рафтовете – книги за навигация, фарове и музика; една от тях, озаглавена "Звезден атлас на Браун", беше толкова голяма, че се побираше само легнала. В ъгъла имаше пиано с купчина нотни листа върху него.

– Как разбра? – попита накрая Том. – За Изабел?

– Мама ми каза. Писали сте... писал си на Ралф Адикот колко е болна и той отишъл при майка ми.

– В Партажьоз?

– Сега тя живее там. Когато бях на пет години, мама ме заведе в Пърг – искаше да започнем нов живот. Върна се в Партажьоз едва когато аз постъпих в Женския помощен корпус към ВВС през четирийсет и четвърта година. След това... е, чувстваше се добре с леля Гуен в "Бърмъндси", старата къща на дядо. Аз останах в Пърт след войната.

– А съпругът ти?

Тя се усмихна лъчезарно.

– Хенри! Авиационен романс... Той е прекрасен човек. Оженихме се миналата година. Толкова съм щастлива. – Тя се загледа в далечните вълни и добави: – Много често си мислех за вас двамата през годините. Питах се какво ли правите. Но едва когато... – тя помълча – е, едва когато се появи Кристофър, разбрах истински защо сте постъпили така. И защо мама не може да ви го прости. Способна съм на всичко за моето бебе. – Тя приглади полата си. – Спомням си някои неща. Поне мисля, че си ги спомням – донякъде като откъслечни сънища: фара, разбира се; кулата; и нещо като балкон около нея... Помня как ме носеше на раменете си. И как свирех на пиано с Изабел. Помня някакви птици на дърво и как се сбогувам с теб... После всичко се смесва и не си спомням много. Само новият живот в Пърт и училището. Но най-вече си спомням вятъра, вълните и океана – не мога да ги прогоня от кръвта си. Мама не обича водата. Никога не плува. – Тя погледна към бебето. – Не можех да дойда по-рано. Трябваше да изчакам мама... да ми даде благословията си.

Гледайки я, Том откриваше чертите от някогашното ѝ лице. Но беше трудно да съпостави жената с момичето. Отначало бе трудно и да открие по-младия мъж в себе си, който я обичаше тъй всеотдайно. И все пак... И все пак той още бе някъде там и за един кристално ясен миг си спомни гласчето ѝ да писука: "Тате! Вдигни ме, тате!".

– Тя остави нещо за теб – каза той и отиде до раклата. Бръкна вътре, извади плика и го подаде на Луси-Грейс, която го подържа за момент, преди да го отвори.

Скъпа моя Луси,

Много време мина. Толкова много. Обещах да стоя далече от теб и удържах на думата си, колкото и да ми бе трудно.

Вече ме няма, затова четеш тия думи. И това ми носи радост, защото означава, че си дошла да ни потърсиш. Аз никога не загубих надежда, че ще го сториш.

В раклата при това писмо са някои от детските ти неща: кръщелната рокличка, жълтото одеялце, няколко рисунки. Има и неща, които направих за теб през годините – дрешки и тъй нататък. Исках да ги имаш за спомен от онази изгубена част от живота ти. В случай, че дойдеш да ги потърсиш.

Вече си зряла жена. Надявам се животът да е бил добър към теб. Надявам се, че ще можеш да ми простиш, задето те задържах. И задето ти позволих да си отидеш.

Знай, че винаги си била обичана. С цялата ми любов.