Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

— Аз исках да кажа точно обратното: че си отиваме — поклати своята сянка Мъркот. — Не е работата само до мястото. Работата е до времето.

— Нощем ще намирам време за вас. Ето, както сега. Не си отивайте.

Обаче в другата стая блесна ярка светлина и таласъмите потънаха вдън земя.

В яркия правоъгълник на вратата се очерта бащата на Панчо, който сънено триеше очите си.

— Панчо, болен ли си? — наведе се загрижено той над леглото му.

— Не, нищо ми няма.

— Бълнуваше нещо. Чух те, че говореше насън.

— Не съм говорил насън, а с таласъмите. Те бяха тука.

— Събуди се! — разтърси го бащата.

— Буден съм, бе тате — съвсем спокойно отвърна Панчо. — Тук бяха и тримата.

— Кои тримата? — сложи длан на челото му бащата. — Термометърът! — извика силно той към майката.

— В нощното му шкафче виж — чу се отвътре сънлив отговор.

— Как кои тримата? Мъркот, Караконджо и Дългата опашка. Просто не разбрах къде изчезнаха, като светна лампата.

— Пак ли за тия таласъми? — гласът вече беше доста бодър и висок — Няма да й простя аз на баба Пена, дето му пълни цяло лято главата с бабини деветини. Тя е виновна за всичко.

— Ти си виновна за всичко — сопна се на свой ред бащата. — Чунким малко е напрегната програмата им в училище, ами си му измислила още сто урока.

— Ти за програмата не бери грижа. Детето е умно и се оправя бързо.

— С кое по-напред? Английски, цигулка, балет. „Първа позиция, втора позиция“ — закълчи се подигравателно бащата.

— Ами плуването кой добави, а?

— То е необходимо за физическото му укрепване. Няма температура, слава богу.

— Още по-лошо: в пълно съзнание да бълнува за таласъми.

— Ама разберете, че не съм бълнувал. Наистина и трите таласъма бяха тука. Искаха да се връщат на село, а аз ги уговарях да останат. Сега сте ги уплашили и сигурно са си заминали.

— Виждаш ли докъде докара детето!

— Ти го докара с твоята преумора.

— И на мене ми е жал, ама като го правят другите майки, аз ли да изоставя детето си назад от съвременните изисквания.

— Слушай, Панчо — погали го баща му по главата.

Панчо хвана ръката му, но не за да я възпре, а защото му беше приятна ласката. Голямата бащина длан и малката Панчова върху нея се движеха по меката косичка, току-що подстригана за първия учебен ден.

— Тате, знаеш ли, че и Мъркота така ме помилва.

— Млък с тоя Мъркот.

— И другите таласъми също. Интересно, досега само ме плашеха с тропането си по тавана, а тая нощ слязоха да ме погалят. И тримата бяха тъжни. Казаха, че идват да се сбогуват.

— Отдавна трябваше да се сбогуваш ти с тях — викна отвътре майката. — Че покрай тия таласъми и ние вече вампирясахме.

— Ти мълчи сега — скара се бащата. — Таласъмите по-добре от нас знаят кога да се сбогуват с децата. И какво ти казаха на сбогуване?

— Не успяхме да си вземем довиждане, защото запалихте лампата и ги прогонихте. Тъкмо се радваха, че тука нямало петли, които да ги пропъждат.

— Нищо, може би ще се върнат да ти кажат довиждане — помъчи се да го успокои баща му. — Хайде, заспивай отново, че утре ставаш рано.

— Няма да заспивам, а ще ги чакам с отворени очи. По-бързо гасете лампата, докато не са се отдалечили твърде много.

— Видя ли, Панчо — зашепна Мъркот, — че работата е до времето.

— Нощем, както виждаш, намирам време за вас — седна на леглото Панчо. Тутакси вдигна нозе, защото му се стори, че усети дишането на Караконджо под леглото.

— Ти може и да намираш време, но това вече е друго време — философстваше Мъркот.

— Как ще е друго време? Все нощно време. И досега е било така — не разбираше Панчо.

— И другите таласъми не го разбират, Панчо. Особено Дългата опашка нищо не разбира от нови времена. Затова им казах, че ще дойдем тука да ти тропаме както на бабиния Пенин таван. А всъщност ги доведох, за да се сбогуваме.

— Ще ти дам да се разбереш, като се върнем — изсъска на ухото му Дългата опашка. — Да се благодариш, че и аз се трогнах от раздялата, та не искам да тревожим момчето.

— Там… там… там…

— Таман навреме се обаждаш.

— Не заеквам, а казвам, че там трябваше да се сбогуваме, а не да се катерим тука осем етажа.

— Да, но не успяхме, защото не разбрахме кога си е заминал Панчо.

— До… до… до…

— Тон за песен ли даваш? Дава се „ла“, а не „до“.

— Догодина щеше да дойде пак. Да го бяхме почакали.