Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

— Таласъми. Бабини деветини — викна отвътре майката.

— Не са бабини деветини. Да ти тропнат на тавана, ще те видя аз тебе. Не те ли зная колко си страхлива. Като видиш мишка и припадаш — разсърди се Панчо.

— Не се говори така на мама — упрекна го баща му.

— Ама тя майка ти е виновна, дето му втълпява такива измишльотини — скара се майката тоя път на бащата. — Сега вече е ученик. Има толкова задължения. Трябва да гледа реално на живота. Да знае, че няма никакви таласъми. Че мишките са тропали на тавана. Че никакви червени или черни ръце не съществуват. Никакви призраци в никакви замъци — викаше вече твърде високо майката. — И никакви феи и никакви самодиви. Има уроци и толкоз! Голям си.

— Как да няма самодиви? А „Самодиви в бяла премяна тихо нагазват трева зелена“? — възрази Панчо.

— Ти все много знаеш. Това е друга работа. Това е поезия. И задължение да го научиш наизуст. Това се иска вече от тебе: да разбереш задълженията си.

— Щом има самодиви, има и таласъми — упорстваше Панчо. — Тате, кажи, че има таласъми.

— Има, но на село — отстъпваше бащата, поставен между два огъня. — А в града няма. Хайде, цяло лято си ги слушал, сега заспивай.

— Защо в града да няма? — не се оставя Панчо. — Щом в града има повече удобства за хората, значи, има и за таласъмите.

Лампата в другата стая угасна.

— Аз заспивам, а вие, ако щете, сами ставайте таласъми — сърдито рече майката.

— Тате, сега не мърдай — вкопчи се за него Панчо.

— Виж какво, Панчо. Наистина ще трябва да ти обясня всичко. Таласъми всъщност няма. Това са измислени духове.

— Ама аз знам, че са духове. Затова ме е страх от тях.

— Но те не съществуват, а са измислени от хората през вековете. Едни народи са си ги представяли по един начин, други — по друг. Англичаните са измислили призраци с чаршафи, ние, българите — таласъми и караконджовци.

— Тия с чаршафите са още по-страшни — стисна му ръката Панчо. — Теодор веднъж в техния вход…

— Да, но те са измислили и добри духове. Например феите — мъчеше се да го успокои баща му.

— А нашите таласъми добри духове ли са?

— Доб… доб… доб… — не се сдържа на балкона Караконджо.

— Тате, някой тропа на балкона.

— Сигурно някоя котка.

— Ами ако е мъркотка?

— За женски мъркоти не съм чувал. Слушай сега. Нашите таласъми са едни добри домашни духове. Караконджото например.

— Зная. Това е духът на закланото прасе.

— Значи, баба ти Пена ти е разказала. Такива работи са си разправяли едно време хората през дългите зимни вечери. Не е имало ни телевизия, ни радио, ни кино…

— Но караконджото, като настигнел някого в тъмното, метвал се на гърба му и не го оставял чак докато пропеят петлите.

Караконджо заподскача на балкона, готов да възрази, но другите таласъми успяха да го укротят.

— Да, но това е ставало само по пътя, който минава край гробищата. Колко ме е било страх на времето да минавам там даже и денем.

— А за Мъркота, тате, какво ще ми разкажеш?

— Мъркота даже не е национален, а наш семеен таласъм. Вероятно го е измислил дядо ми, защото нито съм чувал, нито пък чел после нещо за такъв таласъм.

— Ама че невежи хора. Имаше книга „Страшният Мъркот“. Продаваше се по всички добре уредени книжарници — извика Мъркот. Караконджо и Дългата опашка от своя страна едва удържаха пък него да не влезе, да се разправя с бащата на Панчо.

— Ами Дългата опашка?

— Това даже пък не е и таласъм. Измисли го баща ми, когато бях малък, за да не изяждам сладкото от сливи. Все го криеха я в килера, я в някой долап, но аз го намирах. Тогава баща ми измисли Дългата опашка — пазача на сладкото.

— Я, па тоя! Измислен съм бил! Аз, най-авторитетният между таласъмите! — зафуча Дългата опашка, но Мъркот и Караконджо овреме му бяха застъпили опашката и не можа да помръдне.

— И ти как си го представяше?

— Една дълга опашка и толкоз. Нещо като твоята Черна ръка, само че опашка. Щом тръгнех да тършувам из тъмните одаички на старата къща, все ще се натъкна я на някоя повязка за къделя, я на някой стар дядов пояс, я на някое повясмо кълчища и тутакси се връщах назад. Все Дългата опашка ми се привиждаше.

— Видяхте ли бе, жалки таласъмчета — доволно се изпъчи Дългата опашка.

— Ха-ха-ха — гръмко се изсмя бащата.

— Видя ли, хвалипръцко — скара се Мъркот на Дългата опашка. — Чул те е и сега ти се смее.

— И все пак си пострадах не от Дългата опашка, а от друго. Понеже все намирах гърнето със сладкото, веднъж го бяха скрили в една бохча с вълна. Бохчата окачена на гредите. Минавам аз край нея постоянно, но хич и не подозирам. Преравям цялата къща — няма сладко. Тогава нямаше конфитюри под път и над път, това ни беше лакомството. И както си вървя отчаян и замислен — бух главата в бохчата. Отвън меко, но отвътре като ме пухна гърнето по челото, цяла краставица ми излезе.