Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

Караконджо като че ли беше по-безгрижен. Той още бе радостен от похвалата на Мъркот, че е намерил Панчовия балкон. А и плоският покрив на тая голяма къща му харесваше.

— Глад… глад… глад…

— Пак ли си гладен? Аман от твоята лакомия.

— Глад… гладко е. Хубаво за тропане — наивно се радваше Караконджо и припкаше между комините и телевизионните антени.

— За тропането, ще тропаш. Но кой ще те чуе през тая дебела бетонна плоча? — разочарова го Мъркот.

— Като тропаш, кънти ли? — озъби се Дългата опашка.

Караконджо изтропа и се ослуша.

— Дов… дов… дов…

— Довиждане, а? И аз искам да кажа довиждане, ама няма как.

— Дов… довечера може и да закънти. Като стане тъмно. И на село нощно време по̀ кънти.

— Кънти ти на тебе главата. До Панчовия апартамент има още четири етажа. Ама на Мъркота умната глава и тя кънти, дето ни вкара в тоя капан. А бе зная ги аз тия с умните глави, ама що ми трябваше да се правя на напредничав таласъм. Не биваше да ви пущам вън от бабиния Пенин таван и туй то.

— Все пак дайте да направим една репетиция за довечера — предложи Мъркот. — Дълга опашко, дръж тази откована антена. Караконджо, дай тон. Тук е важен силният глас, а не мелодията.

— Квик, квик, квик — с пълно гърло заквича Караконджо.

Дългата опашка подхвана тона и продължи:

Горкият певец! Не можеше дори самият той да чуе своя вик. Очите му се насълзиха. А как се пее през сълзи? Децата донякъде знаят как се свири през сълзи на пиано или на цигулка. А пеенето е още по-трудно. Но репетицията си е репетиция и Дългата опашка продължи:

— Квик, квик, квик — изквича Караконджо, който с доброто си сърце искаше да му помогне.

Но и викът и квикът се губеха сред грамадната врява, която долиташе от градските улици.

И Дългата опашка запя нова песен или по-право старата малко поновому:

Певците млъкнаха и седнаха съкрушени в сянката на комина. Само Дългата опашка продължаваше по инерция да маха с диригентската си опашка. Резултатът беше плачевен. Гласовете им се губеха в безкрайното пространство от плоски покриви като в пустиня.

— За тро… тро… тро…

— За тролея?

— За тропането пък да не говорим. Само си подбих копитата.

— Изобщо ударихме на камък — въздъхна диригентът и си подви дългата опашка.

— Не на камък, а на бетон — поправи по Мъркот.

Тежък бе тоя ден за таласъмите, но не бе по-лек и за Панчо. Урок по английски, урок по цигулка, плуване, балет и пет часа училище. Малко хапна вечерта и веднага си легна.

Таласъмите по липса на таван се спотаиха на Панчовия балкон и зачакаха да видят какво ще стане.

— Ей сега ще заспи и веднага ще се вмъкнем вътре — предложи Мъркот.

Да, но Панчо не се предава лесно на съня, колкото и да е уморен.

— Тате — завика Панчо от леглото си.

— Какво има пак — обади се от другата стая баща му.

— Остави вратата към вашата стая отворена, че ме е страх.

— Глупости. Пак сте си говорили с децата за някоя Черна ръка.

— Тоя път беше за Червената ръка. Теодор, като влязъл една вечер в техния тъмен вход, и се появила една червена ръка. Нямало никакво тяло, а само ръка. И тя…

Вратата се отвори и в нейния светъл правоъгълник застана по пижама бащата на Панчо.

— Хайде, успокой се. И друга вечер не си разказвайте такива глупости преди лягане.

— Тате, седни за малко — замоли се Панчо и хвана баща си за ръката.

— Я стига се е глезил, ами да заспива — чу се отвътре гласът на майката. — Вечер се мотае, а сутрин не може очи да отвори. Ще прощаваш, ако мислиш, че утре аз ще седна да те обувам.

— Наистина няма време, Панчо. Хайде, оставям вратата отворена, но заспивай веднага.

— Разкажи ми за таласъмите — не го пускаше Панчо. — Баба Пена ми разказваше много хубаво. И ги слушахме как тропат на тавана.