Антъни Тролъп - Барчестърски кули

И тъй, мис Торн продължаваше да въздиша и съжалява, виждайки в божественото право на монарсите основния принцип за съзиждането на един златен век, и лелееше в най-съкровената дълбочина на душата си неизказана надежда за реставрация на някой от Стюартите. Кой би посмял да й отнеме сладостта на тези въздишки и удоволствието от тези съжаления?

Външността и облеклото й бяха самото съвършенство и тя отлично съзнаваше това. Мис Торн беше изящна дребна старица, чиито страни още пазеха нещо от розовата свежест на младостта. Тя беше горда с цвета на лицето си и със сивите си коси, чиито ситни къдрици надничаха изпод изисканото дантелено боне. Мисълта за парите, които мис Торн харчеше за дантели, терзаеше сърцето на бедната мисис Куивърфул с нейните седем дъщери. Мис Торн се гордееше със зъбите си, все още бели и многобройни, гордееше се със своите ясни весели очи, със ситнещата си наперена походка и особено много се гордееше с малките си изваяни крака, на които дължеше тази походка. Тя беше също горда — и то изключително горда — с пищните копринени рокли, така приятно шумолящи, докато се движеше из гостната си.

Познаваме навиците на господарката на Бранксъм 79:

Господарката на Улаторн нямаше толкова войнствени навици, но те едва ли изискваха по-малки разходи. Тя би могла да се похвали, че в гардероба й има двадесет и девет копринени поли, всяка от които би останала да стои права, ако бъде поставена на пода. Двадесет и деветте щита на шотландските герои бяха по-малко самостоятелни, а в случай на нападение едва ли биха осигурили по-надеждна защита. В пълното си облекло мис Торн беше като покрита с броня от главата до петите, а доколкото могат да съдят простосмъртните, тя беше винаги в пълно облекло.

За цялата тази богата премяна мис Торн не беше принудена да разчита на щедростта на брат си. Тя разполагаше с доста закръглен собствен доход, който разпределяше между младите си роднини, модистките и бедните, като най-голямата част се падаше на последните. Затова не е чудно, че въпреки малките й чудачества не й липсваха обичта и уважението на околните. Ние изброихме, изглежда, всички нейни чудачества. А добродетелите й са твърде многобройни и не достатъчно интересни, за да бъдат описвани.

След като говорим за мистър и мис Торн, трябва да кажем няколко думи и за дома, в който те живееха. Той не беше много голям, нито много красив, а според днешните разбирания не беше може би и много удобен, но за любителите на своеобразните тонове и на своеобразните архитектурни орнаменти от епохата на Тюдорите той беше истински бисер.

Ние се осмеляваме да се причислим към последните и искаме да използуваме случая, за да изразим изненадата си колко малко познават англичаните шедьоврите на английската архитектура. Развалините на Колизея, флорентинската Кампанила 80, катедралата „Св. Марко“, Кьолнската катедрала, Борсата и „Нотр Дам“ нашите туристи знаят на пръсти, но великолепните сгради в Уилтшир, Дорсетшир и Съмърсетшир са им напълно неизвестни. Ние дори дълбоко се съмняваме дали нашите многобройни прославени пътешественици, опъвали своите палатки в подножието на Синай, изобщо са чували, че в Уилтшир, Дорсетшир и Съмърсетшир има такива сгради. Каним ги да отидат и да видят!

Домът на мистър Торн се наричаше Улаторн Корт и това име 81му подхождаше: двете му крила, построени под прав ъгъл едно спрямо друго, заграждаха един правоъгълен двор, затворен от другите две страни от масивен зид, висок двадесет фута. Той бе изграден от дялан камък — издялан грубо и силно износен, но добил онзи великолепен златистокафяв оттенък, какъвто може да придаде само тристагодишният лишей. Отгоре стената беше украсена с големи каменни кълба със същия цвят. В двора се влизаше през желязна порта, чиито крила бяха толкова масивни, че беше много трудно някой да ги отвори или затвори, затова рядко ги обезпокояваха. От портата се разклоняваха две пътеки, пресичащи двора — лявата стигаше до парадната врата в самия ъгъл на сградата, а дясната завиваше към задния вход в отдалечения край на по-дългото крило.

Съвременните любители на комфорта ще се опълчат срещу Улаторн Корт за това, че до парадния вход не може да се стигне с карета. Ако искате да влезете в Улаторн, любезни читателю, вие ще трябва да сторите това на собствените си крака или в инвалиден стол. Конните екипажи спират пред желязната порта. Но това е нищо в сравнение с ужаса, който ви очаква след това. Влизайки през парадния вход, който не е особено внушителен, вие се озовавате направо в трапезната зала. „Как? Нима няма вестибюл?“ — ще възкликне моят разглезен приятел, свикнал с всички удобства на съвременния живот. Има, драги господине! Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че това е един истински английски вестибюл, но с огромни размери — украса на всеки старинен дом на селски благородник, но не и съвременна трапезария.