Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Мистър Торн не живееше сам в Улаторн. Имаше сестра, която беше десет години по-възрастна от него и споделяше с такава жар всичките му пристрастия и предразсъдъци, че се бе превърнала просто в негова карикатура. Нищо не можеше да я застави да отвори някоя модна литературна притурка, не допускаше в гостната си никакви списания и при никакви обстоятелства не би осквернила пръстите си с допир, макар и само до едно късче от „Таймс“. Тя говореше за Адисън, Суифт и Стийл като за живи хора, считаше Дефо за най-знаменития английски романист и виждаше във Филдинг един млад, но многообещаващ труженик на литературната нива. В поезията тя беше запозната с такива късни творци като Драйдън 68и веднъж даже се съгласи да прочете „Похищението на къдрицата“ 69, но смяташе Спенсър 70за най-големия майстор в английската поезия. Генеалогията беше нейната любима лудост. Впрочем тя презираше онова, с което се гордееха повечето специалисти в тази област. Гербовете и девизите я изкарваха извън кожата й. Илфрид Улаторнски не е имал нужда от девиз, за да разсече на две Джефри де Бург, а прадядото на Илфрид, великанът Улафрид, не е прибягнал до помощта на никакъв герб, за да запокити с голи ръце от кулата на своя замък един от братовчедите на подлия нормандски нашественик. Всички днешни английски фамилни имена й се струваха еднакво незначителни: истински знатни бяха за нея единствено имена като Хенгист и Хорса 71. Не се задоволяваше с нищо по-ново от епохата преди саксите и сигурно би кръстила децата си, ако имаше деца, с имената на древните брити. В някои отношения тя не беше много различна от Улрика 72на Уолтър Скот и ако имаше навика да проклина, сигурно би проклинала в името на Миста, Скогула и Зърнебок 73. Но за разлика от Улрика тя не бе допуснала да бъде осквернена от нормандски обятия и не бе подстрекавала към отцеубийство, затова изворът на човешка доброта не бе пресъхнал в нейните гърди. Ето защо тя не проклинаше, а благославяше, но по такъв странен и груб саксонски маниер, че не би я разбрал никой селянин, с изключение на нейните собствени работници.

Що се отнася до политиката, мис Торн изпитваше такова дълбоко отвращение към нея заради безобразията, извършени дълго преди да започнат споровете за житните закони, че последните не можаха много да я развълнуват. В нейните очи брат й беше един прибързан младеж, чийто прекалено горещ темперамент го бе тласнал към демократизъм. Но за щастие сблъскването му с безчестието на света го беше вразумило. Тя още не бе преглътнала Закона за реформата 74и продължаваше да оплаква вътрешно слабостта на херцог Уелингтън 75, проявена от него по въпроса за правата на католиците. Ако бяха я попитали кой според нея трябва да стане съветник на кралицата, тя вероятно би посочила името на лорд Елдън 76, а ако й напомнеха, че този многоуважаван мъж не е вече между нас и не може да ни помогне, тя сигурно би отговорила с въздишка, че в днешно време спасение можем да очакваме само от мъртвите.

В религиозно отношение мис Торн беше чиста проба друидка 77. С това съвсем не искаме да кажем, че тя е извършвала в наши дни човешки жертвоприношения или че се е противопоставяла на Христовата църква. Тя бе приела християнската религия като смекчена форма на вярата на своите прадеди и винаги се позоваваше на това в желанието си да докаже, че няма никакви предразсъдъци по отношение на реформите, когато ползата от тях е очевидна. Това беше последната реформа, която тя бе приела, ако допуснем, че британските дами са престанали да червят лицата си и са сложили нещо като фуста още преди времето на свети Августин. Но мис Торн не одобри следващата стъпка по този път, когато жените, запазвайки фустите си, започнаха отново да проявяват интерес към червилата и помадите.

Мис Торн беше всъщност друидка по това, че вечно се оплакваше от една или друга ритуална практика на своята църква. Понякога говореше и винаги мислеше за доброто старо време, въпреки че нямаше абсолютно никаква представа какви са били неговите добри страни. Въобразяваше си, че някога е съществувала една изчезнала вече чистота на нравите, че нашите свещеници са били благочестиви, а народът — простодушен и смирен, но всичко това едва ли се подкрепяше от историческите факти. Имаше обичай да говори за Кранмър 78като за най-твърдия и най-непресторения от всички мъченици. Според нея единствената грижа на кралица Елизабет е била чистотата на протестантската вяра на нейните поданици. Би било жестоко да й се отворят очите, ако това изобщо беше възможно, но едва ли някой би могъл да я накара да разбере, че Кранмър е бил един безпринципен поп, готов на всичко, за да запази мястото си, а кралицата е била дълбоко в себе си папистка, при една-единствена уговорка — тя да си бъде папа.