Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Кръглата маса — каза той малко разпалено — е най-отвратителната мебел, която изобщо съществува. Надявам се, че Еърбин има достатъчно вкус и няма да допусне такова нещо в дома си.

Бедният мистър Хардинг се почувствува напълно сразен и не каза, разбира се, нито дума повече, но мистър Еърбин, който бе отстъпил покорно за такива дребни работи като избата и кухненското огнище, сметна за необходимо да се противопостави на тези твърде обременителни за неговия джоб реформи:

— Струва ми се обаче, господин архидякон, че няма как да удължа помещението, без да бутна стената, а ако бутна стената, ще трябва да я иззидам отново; ако добавя еркер от тази страна, ще трябва да добавя и от другата, а значи, и на втория етаж. Това е равносилно на преустройство на цялата фасада и сигурно ще струва няколкостотин фунта. Съветът по църковните въпроси едва ли ще одобри такъв разход само защото дължината на столовата ми е едва шестнайсет фута.

Архидяконът започна да обяснява, че няма нищо по-лесно от удължаването на столовата с шест фута в предната част, без да се засяга нито едно от останалите помещения в къщата. Подобна асиметрия била всъщност много приятна при малките селски къщи, ето защо той предложи да заплати всички разходи от собствения си джоб, ако сумата надхвърли четиридесет фунта. Мистър Еърбин обаче беше непреклонен и не отстъпи, колкото и да се гневеше и сърдеше архидяконът.

Той обясни, че четиридесет фунта са значителна сума за него и че приятелите му, ако са достатъчно великодушни да го удостоят със своето посещение, ще трябва да се примирят с ужасите на квадратната столова. Затова пък твърдо обеща да не поставя кръгла маса.

— Ами ако жрицата настои да се разширят и двете стаи? — намеси се мисис Грантли.

— В такъв случай тя ще трябва да направи това сама, мисис Грантли.

— Не се съмнявам, че ще съумее да го направи, както и много други чудесни неща. Сигурна съм, че когато дойде, тя няма да се появи с празни ръце.

Мистър Еърбин обаче не изглеждаше много склонен да влиза в излишни разходи, като залага на подобни надежди, затова всички значителни реконструкции, които не биха могли да бъдат поети от Съвета по църковните въпроси или от актива, останал от предишния енорийски свещеник, бяха отхвърлени. С това съществено изключение архидяконът успя, за свое най-голямо задоволство, да наложи всички свои предложения. Един внимателен наблюдател, ако имаше такъв, би забелязал, че съветите на неговата съпруга са не по-малко полезни. Никой не знаеше по-добре от мисис Грантли как да се внесе уют в един дом. Но тя не сметна за необходимо да претендира за част от славата, която нейният съпруг и повелител с такава готовност си приписваше.

След свършването на тази плодотворна и систематична работа компанията се завърна в Плъмстед напълно доволна от пътуването.

Следващата неделя мистър Еърбин трябваше да служи за първи път в новата си църква. Беше решено архидяконът да го придружи и да вземе участие в литургията, а мистър Хардинг да отмени зет си в плъмстедската църква. Мисис Грантли беше заета със своето училище и с кифличките и заяви, че няма да може да дойде, но мисис Болд щеше да замине с тях. Тримата решиха също така да обядват у местния земевладелец и да се върнат след дневната служба.

Уилфред Торн, ескуайър, от Улаторн владееше землището на енорията Св. Юълд или по-точно на Улаторн, тъй като славата на древния светец се затъмняваше от днешната именитост на земевладелеца. Той беше типичен пример на това, в което се е превърнало в наши дни племето, чийто характерен представител преди сто години е бил, както ни уверяват, скуайър Уестърн 60. Ако това твърдение е вярно, малко съсловия са успели да постигнат такава благоприятна промяна. Мистър Торн обаче беше голям чудак и това го правеше обект на немалко присмех. На петдесет години той още не беше женен и беше много горд със собствената си личност. Докато се намираше у дома си в Улаторн, нямаше голямо поле за изявата на тази гордост и затова изглеждаше джентълмен и първенец на своята епархия, какъвто всъщност безспорно беше. Но по време на пет-шест седмичния си ежегоден престой в Лондон той полагаше такива усилия да изглежда и там голям човек, какъвто всъщност безспорно не беше, че мнозина от неговия клуб го смятаха за глупак. Беше много начетен — посвоему и в определени области. Любимите му автори бяха Монтен и Бъртън 61и в цялото графство, а дори и в съседното, нямаше може би друг човек, който да познава така добре английските есеисти от последните две столетия. Притежаваше пълните течения на „Айдлър“, „Спектейтър“, „Татлър“, „Гардиан“ и „Рамблър“ 62и беше готов да доказва до каква степен тези издания превъзхождат всичко публикувано в нашите „Единбург Ривю“ и „Куортърли Ривю“. Беше много добре осведомен по всички въпроси на хералдиката и почти за всяко благородническо семейство в Англия можеше да каже чия кръв и чие потекло са наследили онези, които имаха правото да претендират за такъв разкош. Самият той бе изпълнен с най-дълбоко уважение към кръвта и потеклото. Знаеше наизуст собствените си прадеди, живели дълго преди нормандското нашествие, и можеше да ви обясни, ако сте готови да го изслушате, защо и те подобно на Седрик Саксонеца 63са успели да опазят родовите си имения от лапите на нормандските барони. Съвсем не защото пълзели пред чуждестранните си съседи, твърдеше той разгорещено. Илфрид Улаторнски, живял по времето на крал Джон, успял да укрепи и защити не само своя замък, но и тогавашната Барчестърска катедрала срещу набезите на някой си Джефри де Бург. Мистър Торн притежаваше пълна хроника на тази обсада, написана на фин пергамент и богато илюстрирана. Какво значение имаше, че никой не можеше да разчете писмените знаци, след като езикът на ръкописа би си останал и без това неразбран? Впрочем мистър Торн би могъл да ви съобщи всички подробности на изискан съвременен английски и нямаше нищо против да го стори.