Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Така преминаха първите две-три години след измяната на сър Робърт Пийл 66, но след това гневът на мистър Торн, както и гневът на мнозина други, постепенно се уталожи. Той почна отново да се среща с хора, да се появява в съда и на пазара и да сяда на вечери рамо до рамо с някои от тези, които така жестоко го бяха предали. Изпитваше необходимост да живее и опитът му да се оттегли от света не успя. Впрочем той и някои негови съмишленици, които продължаваха непоколебимо да поддържат същите твърди принципи на протекционизма — хора като него, които запазваха своята вярност, без да се плашат от виковете на тълпата, — намериха своеобразен начин да се утешат. Те чувствуваха, че са последните истински пазители на определени Елевзински мистерии, на съкровени и удивителни тайнства, които единствени бяха угодни на боговете. На тях и само на тях бе дадено сега да познават тези тайнства и да ги съхраняват, ако това все още беше възможно, като грижливо и тайно посветят в тях своите деца.

Случвало се е да четем как някои семейства, които привидно изповядват една общоприета вяра, в действителност предават от поколение на поколение свой особен, таен култ. Мистър Торн изпадна постепенно в същото положение. Научи се с течение на времето да изслушва спокойно твърденията, че протекционизмът бил вече мъртъв, макар и да знаеше, че той е все още пълен с мистичен живот. Дори изпитваше известно удоволствие при мисълта, че са му известни неща, скрити от очите на непосветеното множество. Свикна да чува даже от устата на дребни земевладелци, че свободната търговия не е все пак чак толкова страшна, без при това да им възразява, макар и много добре да знаеше, че всичко хубаво в Англия си е отишло заедно с неговия изпитан паладиум. В него живееше нещо от чувствата на Катон 67, който с радост посегнал на своя живот, защото римляните били станали недостойни да се наричат римляни. Мистър Торн нямаше никакво намерение да се самоубива, тъй като беше добър християнин и продължаваше да получава четири хиляди фунта годишно, но все пак му беше приятно да се чувствува като Катон.

Мистър Торн обичаше развлеченията на открито — ловуваше с ентусиазъм, макар и не без мярка. Преди големия упадък на политиката в неговото графство той оказваше всяка възможна подкрепа на лова. Пазеше дивеча толкова строго, че твърде скоро нито една дива патица или пуйка не смееше да си покаже носа в енорията Св. Юълд. Грижеше се за посадените от него храсти повече, отколкото за дъбовете и борините. Проявяваше по-голям интерес към лисиците си, отколкото към овцете и агнетата. Нямаше по-любимо място за среща на ловците от Улаторн: никъде вратите на конюшнята не се разтваряха с такова гостоприемство пред конете на далечните съседи; никой не бе говорил, писал и правил повече за поддържането на лова от мистър Торн. Теорията на протекционизма можеше да намери такова пълно приложение в ловната практика на графството! Но когато настъпи великото крушение, когато благородният предводител на барсетширските хрътки подкрепи в Палатата на лордовете министъра ренегат и подло пожертвува своята правда, мъжеството, приятелите и честта си заради надеждата да бъде удостоен с Ордена на жартиерата, в този момент мистър Торн се отказа от лова. Той не изкорени храстите, защото това не подобаваше на един джентълмен. Не унищожи и лисиците, защото в неговите очи това би било равносилно на убийство. Не забрани лова в своето землище, защото това би представлявало нарушение на неписания закон на провинциалните благородници. Но той напускаше Улаторн всеки път, когато там се свикваше ловджийски сбор, остави ловните си насаждения на волята на съдбата и отказваше да извади розовата си куртка от шкафа, както и ловджийските си коне от конюшнята. Това продължи около две години, след което той започна постепенно да отстъпва. За първи път се появи сякаш случайно на едно сборно място в околността, яхнал пони и облечен в ловджийската си куртка, след това една сутрин се появи пеша да погледа гонитбата сред любимите си храсти и не отказа да се качи на кобилата, която случайно разхождаше там неговият коняр. По-късно един от безсмъртните петдесет и трима успя да го убеди да участвува в продължение на две седмици заедно с ловните си кучета в организирания на другия край на графството лов и така той се върна малко по малко към старите си навици. Но и в лова, както и във всичко останало, той намираше опора единствено във вътрешното си чувство на мистично превъзходство над онези, чийто външен живот бе принуден да споделя.