Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Елинор изрази несъгласие по въпроса за подиума и заяви, че можела да говори отлично за рокли, бебета или овнешки плешки от какъв да е подиум, стига да е достатъчно устойчив и да не се клати под нея, дори всичките й познати да я слушат. Архидяконът изрази увереност, че тя няма да може да произнесе нито една дума, но че това съвсем не доказва правотата на мистър Еърбин. Мистър Еърбин предложи някой ден, когато в Плъмстед има много гости, мисис Болд да се качи на подиум и да се опита да каже няколко думи. Елинор се съгласи, но при условие че гостите ще бъдат от кръга на техните познати, което накара архидякона да се замисли дали тя нямаше намерение да включи и мистър Слоуп и веднага да реши, че в такъв случай проверката естествено няма да се състои в гостната на неговия дом.

Увлечени в този спор, те стигнаха до желязната порта на Улаторн Корт.

Мистър Торн и мис Торн, вече облечени за църква, ги очакваха в залата и сърдечно се ръкуваха с тях. Архидяконът отдавна се ползуваше с благоволението на стопаните. Той беше свещеник от старата школа, а това се харесваше на мис Торн. Винаги се беше изказвал против свободната търговия, докато траеха споровете по този въпрос, а сега, след тяхното приключване, той, в качеството си на свещеник, не беше принуден да се отрича от своите убеждения подобно на повечето тори, непритежаващи духовен сан. Следователно архидяконът можеше да бъде смятан за привърженик на непорочните петдесет и трима, което му осигуряваше симпатиите на мистър Торн. Малката камбана заби, а на алеята, облегнати о черковната ограда и древния зид на Улаторн Корт, вече чакаха селяните от енорията, дошли да видят как новият свещеник ще измине разстоянието от господарския дом до църквата. Слугата на архидякона беше занесъл преди това одеждите.

Всички се запътиха нататък и когато дамите влязоха в храма, тримата джентълмени се спряха за малко насред алеята, за да дадат възможност на мистър Торн да представи на новия свещеник най-видните от неговите енориаши.

— Това са нашите епитропи, мистър Еърбин — фермерът Грийнейкър и мистър Стайлс. Мистър Стайлс е собственик на мелницата по пътя за Барчестър. Те се справят отлично със задълженията си.

— Надявам се, без прекалена строгост — каза мистър Еърбин.

Двамата църковни деятели докоснаха шапките си и се поклониха, както изискваше старият селски обичай, уверявайки свещеника, че са много доволни от честта да се запознаят с него и че времето е отлично за жътва. Мистър Стайлс, добре запознат с градските обноски, имаше чувство за собствено достойнство и не искаше да остави новия свещеник с погрешното впечатление, че епитропите са длъжни да следят за поведението на децата в църква. На тази мисъл го бе навел намекът на мистър Еърбин за неговата строгост и той побърза да изясни нещата, като отбеляза, че „малчуганите наглежда клисарят Клодхив и той май не жали много пръчката, особено по време на проповед“. Мистър Еърбин усмихнат размени поглед с архидякона, развеселен от невежеството на своите епитропи, които нямаха никакво понятие от задълженията си, включващи и надзора върху самия него.

Мистър Еърбин прочете няколко пасажа от Свещеното писание. Дори и най-закаленият проповедник би се пообъркал, забелязвайки с какво разбиране фермерите наостриха уши, готови да дадат критична оценка на новия свещеник, като съпоставят качествата му с достойнствата на неотдавна починалия негов предшественик. Безмълвна за момента, тяхната присъда скоро щеше да добие гласност, когато по-старите жители на Св. Юълд започнат да обсъждат службата сред потъналите в зеленина гробове на своите деца и прадеди. Впрочем бедният мистър Гудинъф не блестеше с кой знае какви достойнства и почти всички енориаши решиха, че мистър Еърбин се е справил достатъчно добре с работата си въпреки нервното запъване в началото, разгневило не на шега архидякона.

Но главното изпитание беше проповедта. Често пъти ни изненадва смелостта, с която млади хора проповядват за първи път пред непознати богомолци. Младежи, още почти момчета, току-що напуснали университетската, всъщност семинаристката скамейка, чиито мисли са били насочени главно към гребане, крикет и весели пиршества, се качват на трибуна, издигаща се високо над главите на покорната тълпа, не за да четат словото божие на седналите долу, а за да просветят слушателите си със своето собствено слово. Струва ни се необяснимо как страшната тържественост на тяхното положение не ги кара просто да онемеят. Как мога аз, едва навършил двадесет и три години, аз, който нямам дори десет наистина смислени дни зад гърба си, откакто съм придобил способността да мисля — как мога да поучавам тези беловласи старци, приведени под бремето на толкова години размисъл и стигнали тъй близо до гроба? Мога ли аз да ги уча какъв е техният дълг? Мога ли да им обяснявам неща, които самият аз едва разбирам и които те може би отдавна са постигнали? Дали моят новопридобит сан на божи служител ми е дал удивителната способност да бъда истински проповедник?