Антъни Тролъп - Барчестърски кули

И така, мистър Слоуп пътуваше бавно към къщи, отдаден на най-различни мисли. Припомни си, че мисис Болд е балдъза на архидякона, а дори и хиляда и двеста фунта годишно не биха го накарали да превие глава пред този високомерен човек. Богатата съпруга беше много примамлива перспектива за него, но успехът в избраното поприще му беше още по-скъп; освен това имаше и други богати жени, склонни да станат съпруги, а тези хиляда и двеста фунта биха могли да се стопят, след щателна проверка, в жалки, недостойни за него грошове. Той си спомни също, че мисис Болд имаше син.

Влияеше му и още едно обстоятелство, макар и донякъде против неговата воля. Образът на синьора Нерони витаеше през цялото време пред очите му. Би било преувеличено да се каже, че мистър Слоуп беше безумно влюбен, но не го напускаше мисълта, че не е виждал по-красива жена. Той беше от онези мъже, които са склонни към подобни спонтанни чувства, и италианските маниери на тази чаровница успяха да оставят неотразимо впечатление у него. За сърцето му няма да говорим: не защото нямаше сърце, а защото тези негови чувства нямаха почти нищо общо със сърцето му. Неговият вкус беше задоволен, очите му — очаровани, а суетността му — поласкана. Той бе просто заслепен от тази невиждана дотогава прелест и попадна в мрежите, хвърлени с едно непосредствено, свободно, сладострастно кокетство, което беше съвсем ново за него. Не познаваше такива изкушения и нямаше сили да им се противопостави. Не си признаваше, че държи на тази жена повече, отколкото на всички останали, и все пак често мислеше за нова среща с нея, като кроеше, почти несъзнателно, малки остроумни планове как да я вижда по-често.

На другия ден след приема в епископския дворец той беше посетил дома на доктор Станъп и в огъня на неговото възхищение бе налято ново масло. Ако синьората се бе държала любезно и ласкаво с него, легнала на кушетката на епископа и наблюдавана от толкова много хора, то в гостната на мисис Станъп, където, освен тях бе само сестра й, нищо не й пречеше да разкрие напълно своята природа и да пусне в ход цялото си изкуство. Мистър Слоуп се раздели с нея съвсем слисан и мисълта за един план, който изискваше да се откаже от всякакви по-тесни връзки с тази дама, му беше неправо противна.

Той продължаваше да язди бавно, отдаден на дълбок размисъл.

Тук авторът моли да не се забравя, че мистър Слоуп беше лош човек далеч не във всяко отношение. Неговите подбуди, както и подбудите на повечето хора, бяха твърде противоречиви и въпреки че поведението му обикновено не беше много похвално, той може би постъпваше така подобно на мнозина други, воден от желанието да изпълни своя дълг. Капеланът вярваше в непогрешимостта на религията, която проповядваше, колкото и сурова, непривлекателна и лишена от милосърдие да беше тя. Вярваше, че тези, които искаше да стъпче с копитата на коня си — разните грантлиевци и гуиновци, — са врагове на неговата вяра. Беше убеден, че самият той е непоклатима опора на религията, че е предопределен за велики дела, и с помощта на онази изтънчена, егоистична, двусмислена софистика, на която са подвластни всички умове, се беше научил да вярва, че грижейки се усърдно за собствените си интереси, се грижи всъщност за интересите на своята религия. Но мистър Слоуп никога не е бил безнравствен. Напротив, бе се противопоставял на изкушенията с твърдост и целеустременост, които му правеха чест. Още съвсем млад се бе посветил на дейности, несъвместими с обичайните удоволствия на младостта, и се беше отказал от тях не без борба. Следователно логично е да се предположи, че не можеше да не изпитва угризения на съвестта, когато си даваше сметка какво силно възхищение буди у него красотата на една омъжена жена; ето защо, за да успокои съвестта си, той трябваше да си внушава, че това възхищение е напълно невинно.

Продължаваше да язди, умислен и потиснат. Съвестта му нямаше какво да възрази против това, че е спрял своя избор на вдовицата и нейното състояние. Мистър Слоуп гледаше на този избор по-скоро като на богоугодно дело, чието осъществяване би го изтъкнало като истински християнин. Тук не го заплашваха нито угризения на съвестта, нито постъпки, за които да се срамува, нито вътрешно разкаяние. Ако се окажеше, че мисис Болд наистина разполага с хиляда и двеста фунта годишен доход, той би се постарал да стане неин съпруг и господар на тези пари, гледайки на това като на свой религиозен дълг — дълг, свързан с известна саможертва. Би трябвало да се откаже от дружбата си със синьората, да отстъпи пред мистър Хардинг, да преодолее своята антипатия към… не, след зряла вътрешна проверка той се убеди, че не би имал сили да се откаже от антипатията си към доктор Грантли. Ще се ожени за вдовицата като враг на нейния зет, ако това й харесва, ако ли не — нека си търси друг съпруг!