Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Шарлот се опитваше да обясни на брат си, че ако иска да успее, ще трябва сам да ухажва бъдещата си съпруга, и му вдъхваше кураж, възхвалявайки горещо красотата на Елинор, когато слугите внесоха синьората в гостната. В къщи, насаме с близките си далеч от чужди погледи, тя се задоволяваше да бъде разнасяна от двама души, които я сложиха сега на нейната кушетка. Беше облечена не толкова парадно, колкото на вечерята у епископа, но с голямо старание, и въпреки че в очите й се четеше известна угриженост и болка, дори на дневна светлина тя беше изключително красива.

— Знаеш ли, Мадлин, май ще се женя! — каза Бърти веднага след като слугите излязоха.

— Не е останала друга глупост, която да не си извършил досега — каза Мадлин, — така че имаш пълното право да опиташ и нея.

— Значи според теб това е глупост, така ли? А Лоте ме съветва да се оженя на всяка цена. Но по този въпрос ти си най-компетентна — нали от опит знаеш какво е брак.

— Да, зная — отвърна Мадлин не без нотка на сурова тъга, сякаш казваше: „Какво те интересува, ако съм тъжна? Никога не съм те молила за съчувствие!“

Бърти съжали, че я беше засегнал с думите си, и седна на пода до главата й, за да се сдобри с нея.

— Слушай, Мад, аз само се пошегувах, ти добре знаеш това. Но шегата настрана — Лоте ме съветва да сключа брак. Тя иска да се оженя за мисис Болд — онази вдовица с многото пари, прелестното бебе, прекрасния тен на лицето и хотела „Георги и змея“ на Хай Стрийт. Ей богу, Лоте, ако се оженя за нея, зад тезгяха ще стоя аз — живот само за мен.

— Какво? — възкликна Мадлин. — За онова безлично, мургаво същество с вдовишкото боне, чиито дрехи бяха сякаш струпани с вила на гърба му? — Синьората не признаваше никоя друга жена за красива.

— Тя съвсем не е безлична — възрази Лоте, — а е една наистина очарователна жена. Онази вечер тя беше определено най-красивата от всички — естествено като изключим теб, Мадлин.

Но даже този комплимент не можа да смекчи непримиримостта на осакатената красавица.

— За Лоте всяка жена е очарователна — каза тя. — Не съм виждала по-лош съдник в това отношение. Първо на първо, коя жена би могла да изглежда добре с онова нещо, което тя носи на главата си?

— Разбира се, тя носи вдовишко боне, но ще го свали веднага щом Бърти се ожени за нея.

— Тук няма място за никакво „разбира се“ — каза Мадлин. — Дори да загубя двайсет съпрузи, пак не бих се подложила на такова покаяние. Носенето на вдовишко боне е също такава езическа отживелица, както и индуското изгаряне на съпругата заедно с тялото на мъжа. Макар и не така жестоко, то е не по-малко варварско и безполезно.

— Но тя не може да бъде упреквана за това — намеси се Бърти. — Мисис Болд просто спазва обичаите на страната. Иначе хората щяха да мислят лошо за нея.

— Именно — каза Мадлин. — Тя е просто един от многото английски нищожества, които покорно биха нахлузили чувал на главата си и биха се разхождали цяло лято с него, стига само майките и бабите им да са правили същото преди тях. Те даже не биха се замислили дали си струва да се подлагат на такова никому ненужно мъчение.

— В страна като Англия за една млада жена е много трудно да се противопостави на подобни предразсъдъци — отбеляза благоразумната Шарлот.

— Искаш да кажеш, че за една глупачка е много трудно да не бъде глупачка! — каза Мадлин.

Бърти Станъп бе твърде много скитал по света от най-ранна младост и не можеше да изпитва голямо уважение към светостта на английските обичаи, но дори и той си даваше сметка, че у една съпруга истинските британски предразсъдъци могат да се окажат в крайна сметка по-малко неприятни, отколкото англо-италианската освободеност от всякакви задръжки. Той не каза точно това, като предпочете да се изрази по косвен начин.

— Струва ми се — каза той, — че когато умра, духът ми би предпочел да види на главата на моята вдовица именно такова боне.

— Да! И сигурно ще ти се поиска навеки да се затвори в къщи и да те оплаква или пък да се качи на кладата. Но тя няма да е на това мнение. Може би ще носи един от тези ужасни женски шлемове, тъй като няма да й стигне куражът да не го носи, но в сърцето си непрекъснато ще мечтае за момента, когато ще й бъде разрешено да го захвърли. Ненавиждам такова дребно лицемерие. Аз лично бих оставила хората да говорят каквото си искат, но не бих показала външни признаци на скръб, ако не изпитвам такава — а най-вероятно не бих дала израз и на истинската си скръб!