Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Диди-диди-дум-дум-дум — полуговореше, полупееше Елинор Болд.

— Диди-диди-дум-дум-дум — подхващаше Мери Болд, вторият глас на този концертен дует.

Цялата публика на концерта се състоеше от Джон Болд младши, но той аплодираше толкова бурно, че изпълнителите приемаха възгласите му като покана за бис и започваха отначало.

— Диди-диди-дум-дум-дум, кой има такива сладки краченца? — питаше в захлас майката.

— Аммммм! — премляскваше Мери, заравяше устни в дебелото вратле на бебето и го покриваше с целувки.

— Аммммм! — премляскваше майката и на свой ред заравяше устни в дебеличките му, закръглени, къси крачета. — Сладкото ми бебенце, да, да! С най-сладките розови крачета в света, да, да!

Мляскането и целувките нямаха край, сякаш двете дами бяха много гладни и искаха да го изядат.

— Ами да, то е на мама скъпото синче и аз ей сега ще го… О-о-о! Мери, Мери, видя ли? Какво ще правя сега? Ах ти, Джони, ах ти, лошо, лошо, лошо, момче! — Всички тези енергични възклицания бяха породени от възторга, с който майката установи колко силно и закачливо е синчето й, което беше успяло да измъкне косите й изпод бонето. — Кой разроши цялата коса на мама? Най, най, най, най-лошото момче в целия, целия, целия…

Разиграваше се обичайното поклонение пред младенеца. Мери Болд седеше в едно ниско кресло и го държеше в скута си, а Елинор бе коленичила пред своя идол. Тъй както се опитваше да покрие лицето на момченцето с дългите си лъскави, тъмнокестеняви къдрици, като му позволяваше да ги дърпа и тегли колкото си иска, тя изглеждаше много красива въпреки вдовишкото боне, което продължаваше да носи. В израза й имаше някаква тиха, търпелива, спокойна миловидност, чието въздействие беше особено силно върху хората, които я познаваха добре; затова големите хвалби за нейната красота, изказвани от близките й приятели, изглеждаха силно преувеличени за онези, които рядко се виждаха с нея. Нейният чар напомняше чара на онези природни кътчета, които изглеждат толкова по-прекрасни, колкото по-често им се любуваш. За случайния наблюдател оставаше незабелязано дълбокото, ясно сияние на очите й, изразителната извивка на нейните устни, която се разкриваше само за интимните й събеседници, или великолепната форма на главата й, чиято съвършена симетрия можеше да бъде оценена само от художник. У нея нямаше нищо от смайващата ослепителност, от чувствената Рубенсова красота, от бисерната белота и алените тонове, които с безпощадността на василиск поразяваха мъжете, срещнали се за първи път с Мадлин Нерони. Беше едва ли не невъзможно да се окаже съпротива на синьората, но никому не би хрумнало да се съпротивлява на Елинор. Започвате да говорите с нея като с родната си сестра и чак вечерта, когато главата ви е вече на възглавницата, изведнъж си давате сметка за нейната красота, изведнъж разбирате колко мелодичен е гласът й. Един неочакван половин час в компанията на Нерони е като пропадане в бездна — една вечер с Елинор е като изненадваща разходка сред тихи, потънали в асфодели поляни.

— Ще го покрием целия и няма да се вижда нито парченце от това сладко, сладко, сладко носле — гукаше майката, разпилявайки пищните си къдрици върху лицето на бебето. То надаваше радостни писъци и риташе толкова силно, че Мери Болд едва успяваше да го удържи.

В този миг вратата се отвори и прислугата съобщи за пристигането на мистър Слоуп. Елинор скочи и с бързо движение на ръцете отхвърли косите си през рамо. За нея може би щеше да е по-добре да не прави това, защото този жест издаваше още по-силно нейната обърканост. Мистър Слоуп обаче веднага забеляза колко е красива и си помисли, че независимо от своето състояние тя би била желана съпруга и че споделени с нея, грижите на ежедневието нямаше да изглеждат толкова тежки. Елинор изтича от стаята да оправи бонето си, като мърмореше някакви излишни извинения за своето бебе. Докато тя отсъствува, ние ще се върнем за малко назад, за да видим до какви заключения бе стигнал мистър Слоуп, разсъждавайки върху възможностите за една предполагаема женитба.

Събраните от него сведения за доходите на вдовицата бяха до такава степен окуражителни, че той реши да обмисли най-внимателно бъдещите си действия. По отношение на мистър Хардинг взе решение да направи всичко, което беше по силите му, без обаче да наврежда на своите собствени интереси. С мисис Прауди нямаше защо да обсъжда този въпрос, поне засега. Целта му беше да предизвика един малък бунт от страна на епископа. Това според него щеше да бъде полезно не само във връзка с въпроса, засягащ господата Хардинг и Куивърфул, но и за делата на епархията изобщо. Мистър Слоуп съвсем не смяташе, че доктор Прауди беше способен да я управлява сам, но искрено се възмущаваше от мисълта, че неговите клерикални събратя могат да се окажат под женски чехъл. Затова той реши да вдъхне на епископа малко от своя дух — достатъчно, за да го накара да се противопостави на жена си, но не и да отхвърли всяко наставничество.