Антъни Тролъп - Барчестърски кули

И клетият епископ изпадна в състояние на мъчителна нерешителност. Но все пак той беше по-склонен да назначи мистър Хардинг, тъй като си даваше сметка, че това му осигурява подкрепата на мистър Слоуп в борбата с мисис Прауди.

Така стояха работите в двореца, когато мистър Слоуп пристигна в дома на мисис Болд и я завари да си играе с детето. Когато тя избяга от стаята, мистър Слоуп започна да хвали пред Мери Болд времето, след това похвали бебето и го целуна, после похвали майката, а накрая похвали и самата мис Болд. Впрочем мисис Болд не ги накара да я чакат дълго.

— Трябва да ви поднеса извиненията си за ранния час на моето посещение — започна мистър Слоуп, — но чувствувах неотложна нужда да поговоря с вас, затова се надявам, че вие и мис Болд ще приемете извиненията ми.

Елинор измърмори нещо, от което се дочу само „разбира се“, „естествено“ и „съвсем не е рано“, след което се извини за своя вид, заявявайки с усмивка, че синът й е вече голямо момче и че тя просто не е в състояние да се справи с него.

— Той е един голям-голям палавник — обърна се тя към детето — и трябва да го пратим в едно голямо-голямо шумно училище, където има големи-големи пръчки и с тях наказват лошите палавници, които не слушат мама. — И Елинор се нахвърли отново да целува детето, трогната от нарисуваната от собственото й въображение страшна картина на раздяла с любимото същество.

— И където възпитателите нямат такива великолепни дълги къдрици, които могат да бъдат разрошвани — подхвана шегата и същевременно направи комплимент мистър Слоуп.

Елинор си помисли, че комплиментът не е много уместен, но не изрази неудоволствието си нито с думи, нито с поглед, тъй като цялото й внимание беше погълнато от детето.

— Дай ми го — каза Мери. — Така се е разбеснял, че скоро ще остане гол-голеничък. — И с тези думи тя изведе детето от стаята. Мис Болд чу, че мистър Слоуп има да казва нещо важно на Елинор, и тъй като не желаеше да бъде de trop 45, използува този претекст, за да напусне стаята.

— Не се бави, Мери — каза Елинор, докато мис Болд затваряше вратата.

— Много се радвам, мисис Болд, че ще мога да поговоря десетина минути насаме е вас — започна мистър Слоуп. — Ще ми позволите ли да ви задам един откровен въпрос?

— Разбира се — отговори тя.

— Не се съмнявам, че вашият отговор ще бъде също така откровен.

— Или откровен, или никакъв — усмихна се тя.

— Въпросът ми е следният, мисис Болд: баща ви наистина ли иска да се върне в старопиталището?

— Но защо питате мен? Защо не попитате самия него?

— Драга ми мисис Болд, ще ви обясня защо. Тук има много скрити пружини, за които на драго сърце бих ви разказал, ако разполагах с достатъчно време. Абсолютно необходимо е да получа отговор на този въпрос, защото в противен случай едва ли бих могъл да помогна да се изпълнят желанията на баща ви, а не ми е възможно да се обърна пряко към него. Никой не изпитва по-голямо уважение към вашия баща от мен, но се съмнявам дали той споделя това мое чувство. (Тук мистър Слоуп беше съвършено прав.) Ще бъда откровен с вас, защото само по този начин ще могат да бъдат избягнати някои твърде неприятни за мистър Хардинг последици. Страхувам се, че в Барчестър против мен се е създало едно чувство на… нещо като предубеденост. Сигурно си спомняте онази проповед…

— О, мистър Слоуп, нека не се връщаме към този въпрос! — възкликна Елинор.

— Само за момент, мисис Болд. Не защото искам да се оправдавам, а защото е много важно да разберете истинското положение на нещата. Тази проповед беше може би малко необмислена — във всеки случай тя бе неправилно разбрана, — но не за това искам да говоря сега. Ще кажа само, че тя предизвика чувство на неприязън срещу мен, което споделя и вашият баща. Той може би е прав да мисли така, но това чувство не му позволява да води приятелски разговор с мен. Кажете сама, не е ли така?

Елинор замълча и мистър Слоуп, увлечен от своята пламенна реч, придвижи стола си по-близо до нейния, без тя да забележи това.

— Ето защо — продължи мистър Слоуп — аз не мога да поставя този въпрос пред него така, както го поставям пред вас. Въпреки моите провинения в Барчестър вие ми позволихте да ви смятам за приятел. — Елинор направи леко движение с главата, което едва ли можеше да се счита за знак на съгласие, но мистър Слоуп, дори и да бе забелязал този жест, не издаде с нищо това. — С вас мога да говоря открито и да обясня какво чувствувам в сърцето си. Вашият баща не би допуснал това. За нещастие епископът намери за необходимо да възложи на мен уреждането на въпроса със старопиталището. Той не искаше да се обременява с някои подробности около него и затова се наложи аз да поговоря с баща ви за назначението.