Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Това едва ли би било удобно за негово преосвещенство — заяви мистър Слоуп. — Епископът наистина не е в състояние да приема всеки свещеник от епархията при всеки подобен случай. Епископът, доколкото ми е известно, вече се срещна с вас във връзка с този въпрос и не виждам защо трябва да бъде безпокоен отново.

— Известно ли ви е, мистър Слоуп, от колко години съм свещеник в този град?

Мистър Слоуп беше на път да постигне целта си: мистър Хардинг се беше ядосал и можеше да последва решителен отказ от негова страна.

— Наистина не виждам какво отношение има това обстоятелство към въпроса. Нима мислите, че епископът би имал достатъчно основания да ви позволи да разглеждате като синекурен един пост, на който трябва да бъде назначен енергичен човек само защото сте служили дълги години в катедралата?

— Но това би могло поне да подтикне епископа да ме приеме, ако се обърна към него с такава молба. Ще се посъветвам с моите приятели, мистър Слоуп, но нямам намерение да увъртам и хитрувам: можете да кажете на епископа, че съвсем не мога да се съглася с неговите възгледи относно старопиталището и затова ще се откажа от назначението, ако установя, че условията, посочени от вас, са задължителни. — И с тези думи мистър Хардинг си взе шапката и си отиде.

Мистър Слоуп беше доволен. Той се почувствува в правото си да приеме последните думи на мистър Хардинг като категоричен отказ. Във всеки случай именно така ги представи на епископа и на мисис Прауди.

— Но това е много неочаквано — каза епископът.

— Съвсем не! — намеси се мисис Прауди. — Нямате представа колко твърдо решени са всички те да не ви се подчиняват!

— Но мистър Хардинг толкова искаше да се върне в старопиталището!

— Да — каза мистър Слоуп. — При условие че ще бъде напълно независим от ваше преосвещенство.

— За това не може и дума да става! — каза епископът.

— Естествено! — каза капеланът.

— Как ли пък не! — каза мисис Прауди.

— Много съжалявам — каза епископът.

— Не виждам много причини за съжаление — каза мисис Прауди. — Мистър Куивърфул е къде по-достоен за това място, тон е далеч по-нуждаещ се от него и за нас ще бъде извънредно полезно да имаме такъв човек подръка.

— Май ще трябва да поговоря с Куивърфул? — запита капеланът.

— Няма да е лошо — отвърна епископът.

Не може да се каже, че на излизане от двореца мистър Хардинг беше щастлив човек. Неговата длъжност и любимият му дом за втори път се изплъзваха от ръцете му. Но това той можеше да понесе. Беше чул поучения и обиди от устата на човек, достатъчно млад, за да му бъде син. И с това можеше да се примири. Той би могъл дори да извлече от нанесените му обиди нещо от онази утеха, която вероятно носи на мъчениците съзнанието за несправедливостта на техните страдания и която обикновено е пропорционална на жестокостта на мъчителите им. Той бе признал пред дъщеря си, че изпитва нужда от уюта на предишния си дом, и все пак, ако това беше всичко, мистър Хардинг би се върнал в квартирата си на Хай Стрийт ако не с ентусиазъм, то поне със задоволство. Но отровата, с която беше наситена тирадата на капелана, бе проникнала в кръвта му и бе унищожила неговото душевно спокойствие.

„Нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на отминалите векове!“ Колко жестоки бяха тези думи — и колко често се употребяват те сега със слоуповско безсърдечие и жестокост! Един човек е вече обречен, ако се окаже, че не принадлежи на някоя от новите школи в политиката или религията, основани през последните няколко десетилетия. Тогава той може да се смята за измет и да очаква количката, която ще го отнесе на бунището. Днес човек е нищо, ако не е съумял напълно да се приобщи към новата ера — ера, в която, както изглежда, не са особено желателни нито честността, нито истината и в която единственото мерило за добродетелност е успехът. Ние сме длъжни да се надсмиваме над всичко установено. Колкото и лоша да е шегата, колкото и далеч да е тя от истинския хумор, ние сме длъжни да се смеем — или пази се от боклукчийската количка? Длъжни сме да говорим, да мислим и да живеем, както изисква духът на времето, а също и да пишем, както иска той, в случай че не можем да се отървем от този лош навик. Иначе сме направо нищо. Нови хора и нови реформи, голям кредит и малки скрупули, огромен успех или грандиозен крах — такива са сега вкусовете на англичаните, които знаят да живеят. Уви! При тези обстоятелства на мистър Хардинг не му оставаше друго, освен да признае, че той е англичанин, който не знае да живее. Това ново учение на мистър Слоуп и боклукчийската количка, наистина нови поне за Барчестър, смутиха тежко неговия дух.