Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Изпратете каретата по-бързо — каза Етълбърт на родителите си, които се готвеха да тръгват.

Младите Станъп останаха последни със семейството на епископа и всички се почувствуваха много неловко. Отначало отидоха в столовата, но тук епископът си спомни, че „дамата“ беше останала сама на горния етаж, и всички го последваха горе. Мисис Прауди не позволи на мистър Слоуп и на дъщерите си да се отделят от нея нито за минута, твърдо решена да ги предпази на всяка цена: него — от непозволени удоволствия, а тях — от безчестие. Епископът, наплашен до смърт от Бърти и юдаизма, се опитваше да поддържа разговор с Шарлот Станъп за климата на Италия. Бърти и синьората бяха оставени сами на себе си.

— Е, Мадлин, получи ли все пак някаква вечеря? — попита доста безцеремонно, а може би и не съвсем безхитростно Етълбърт.

— О, да! — отвърна Мадлин. — Мистър Слоуп прояви изключителна любезност, като ми я донесе. Страхувам се обаче, че това му създаде повече неудобства, отколкото бих желала.

Мисис Прауди я погледна, но не каза нищо. Погледът й искаше да каже приблизително следното: „Ако ти бъдеш само веднъж още допусната в този дом, можеш да се държиш колкото си искаш безцеремонно, предвзето и лукаво!“

Най-после каретата се върна с тримата италиански прислужници и ла синьора Магдалина Виси Нерони бе отнесена по същия начин, по който я бяха донесли.

Владетелката на двореца се оттегли в своите покои крайно недоволна от развоя на своята първа официална вечеря в Барчестър.

Два-три дена по-късно мистър Хардинг получи една записка, в която го молеха да посети мистър Слоуп в двореца рано на следващата сутрин. В бележката нямаше нищо неучтиво и все пак целият и тон беше крайно неприятен. Ето нейното съдържание:

„Уважаеми мистър Хардинг! Бихте ли ми направили честта да ме посетите в двореца утре сутринта в девет часа и тридесет минути? Епископът изказа желание да поговоря с Вас във връзка със старопиталището. Надявам се, че ще ме извините за посочването на толкова ранен час. Правя това, защото съм изключително зает. Но ако нямате никаква възможност да дойдете в този час, ще Ви очаквам в десет. Бъдете така любезен да ми отговорите писмено.

Приемете моите уверения, уважаеми мистър Хардинг, в искреното ми към Вас приятелство.

Об. Слоуп

Дворецът, понеделник сутринта

Мистър Хардинг нито можеше, нито искаше да приеме тези уверения, а думата „приятелство“ той смяташе за проява на наглост от страна на мистър Слоуп. Искрено приятелство, как ли не! Колко искрени приятели се падат на всеки човек в този свят? В резултат на какви процеси се създават те? И нима между него и мистър Слоуп е започнал такъв процес? Мистър Хардинг неволно си задаваше тези въпроси, докато четеше и препрочиташе записката. Той все пак изпрати отговор, който гласеше:

„Уважаеми господине! Ще бъда в двореца утре сутринта в девет часа и тридесет минути, съгласно изразеното от Вас желание.

Искрено Ваш:

С. Хардинг

Хай Стрийт, Барчестър, понеделник“

Така на следващата сутрин, точно в девет и половина, той почука на вратата на двореца и попита за мистър Слоуп.

Мистър Слоуп, както и епископът, разполагаше с един малък кабинет на първия етаж. Мистър Хардинг беше въведен там и помолен да седне. Мистър Слоуп не беше още дошъл. Бившият управител отиде до прозореца, погледна към градината и неволно си спомни, че съвсем доскоро той беше винаги посрещан в този дом с отворени обятия, като член на семейството, роден и израснал в него. Спомни си как старите слуги му се усмихваха, когато отваряха вратата; как след кратко отсъствие лакеят с почтителна сърдечност му казваше: „Най-добрият лек за болни очи, мистър Хардинг, е да се спрат на вас“; как припряната икономка се кълнеше, че не е възможно да е вечерял или да е закусил, или да е обядвал. Но най-скъп му беше споменът за тихата радост, озарявала лицето на стария епископ всеки път, когато неговият приятел влизаше в стаята.

Очите му се просълзиха при мисълта, че всичко това беше вече минало. Защо му беше сега старопиталището? Той беше самотен и застаряващ — скоро, много скоро трябваше да си отиде от този свят, оставяйки всичко, както си беше отишъл верният му стар приятел. Щеше да си отиде и да остави старопиталището, своето обичайно място в катедралата и любимите си занимания на по-млади, а може би и по-мъдри хора. Неговото пеене! Може би наистина времето му е вече минало. Имаше чувството, че светът потъва под краката му, сякаш бе настъпил вече моментът, когато и той трябваше да възложи своите упования на онова, на което беше учил да се уповават другите. „Какво струва религията на един човек — запита се той, — ако не му помогне да преодолее естествената тъга на старостта?“ И взрян с насълзени очи в цъфналите лехи на епископската градина, той почувствува, че може да разчита на тази така горещо желана вътрешна опора.