Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Все пак не му беше никак приятно, че го заставят да чака по този начин. Ако мистър Слоуп не държеше да се срещне с него в девет и половина, тогава защо го беше накарал да излезе от къщи, едва привършил закуската си? В действителност това беше преднамерен тактически ход от страна на мистър Слоуп. Мистър Слоуп бе решил за себе си, че мистър Хардинг ще трябва или да приеме старопиталището с унизително смирение, или изобщо да се откаже от него, като си правеше сметка, че вторият вариант е по-вероятен, ако успее предварително да раздразни прецентора. Може би сметката на мистър Слоуп не беше чак дотам крива.

Беше почти десет, когато мистър Слоуп влезе забързан в стаята, измърмори нещо за епископа и за работите на епархията, безмилостно стисна ръката на мистър Хардинг и го покани да седне.

Високомерието, което си придаваше този човек, беше направо противно на мистър Хардинг, но той не знаеше как да го постави на място. Вътрешната му душевна нагласа изключваше всеки стремеж към величие от негова страна, а му липсваше и онази светска подвижност на духа, която да му позволи да се опълчи категорично и открито срещу проявите на арогантност, както би направил това архидяконът. Оставаше му единствено примирението — и той се примири.

— За старопиталището ли, мистър Хардинг? — започна капеланът като ректор на кеймбриджки колеж, който разглежда молбата на някой беден студент.

Мистър Хардинг постави крак върху крак, кръстоса ръце на скута си и погледна мистър Слоуп в лицето, но не каза нито дума.

— Там отново ще бъде назначен управител — заяви мистър Слоуп.

Мистър Хардинг отговори, че е чул за това.

— Вие, разбира се, знаете, че възнаграждението е намалено значително — продължи мистър Слоуп. — Епископът прояви щедрост и заяви на правителството, че според него то не бива да бъде по-малко от четиристотин и петдесет фунта. Мисля, че епископът, общо взето, има право — задълженията на управителя не са наистина много трудни, но те ще станат по-сложни, отколкото са били преди. Може би не е лошо, че духовенството на катедралния град ще бъде осигурено колкото може по-добре в рамките на средствата, поставени на наше разположение. Такова е становището на епископа и то съвпада напълно с моето.

Мистър Хардинг постави дланта на едната си ръка върху другата, но не каза нищо.

— Толкова за възнаграждението, мистър Хардинг. Къщата ще бъде, разбира се, на разположение на управителя, както и преди. Според мен обаче той трябва да поеме задължението да я боядисва веднъж на всеки седем години отвътре и веднъж на три години отвън. Освен това трябва да извърши на свои разноски необходимите ремонти при напускане — било в случай на смърт или по друга причина. Но по този въпрос последна дума ще има епископът.

Мистър Хардинг продължи да трие ръцете си, гледайки мълчаливо непривлекателно го лице на мистър Слоуп.

— А колкото до задълженията — продължи той, — струва ми се, ако съм правилно осведомен, че досега едва ли би могло да се говори за такива. — И той се засмя пресилено, сякаш искаше да придаде на това обвинение формата на шега.

Мистър Хардинг се замисли за щастливите, безметежни години, които беше прекарал в стария си дом — за поверените на неговите грижи немощни старци, за добрите си намерения и за работата си, която наистина не беше тежка. Мислейки за всичко това, той се усъмни за момент дали този сарказъм не е все пак заслужен. Зачете съмнението си в полза на своя неприятел и затова не му възрази. Само отбеляза, много спокойно и може би с повече смирение, отколкото трябваше, че покойният епископ е бил доволен от изпълнението на неговите задължения такива, каквито са били.

Мистър Слоуп отново се усмихна. Този път усмивката му имаше за цел да уязви по-скоро паметта на покойния епископ, отколкото деловитостта на бившия управител — така я изтълкува и мистър Хардинг. Лицето му почервеня и той наистина се ядоса.

— Бие сигурно сте забелязали, мистър Хардинг, че нещата се измениха много в Барчестър — каза мистър Слоуп.

Мистър Хардинг каза, че е забелязал това.

— И не само в Барчестър, мистър Хардинг, навсякъде се измениха. Не само в Барчестър нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на изминалите векове. Това става в цялата страна. Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа, а онези, които ръководят работата и плашат заплатите, са длъжни да следят за изпълнението на този принцип. Нови хора, мистър Хардинг, са нужни днес на църквата, а и не само на нея — те вече чукат на всички врати.