Антъни Тролъп - Барчестърски кули

„Това става в цялата страна!… Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа!“ Нима през целия си живот тон беше получавал заплата, без да работи? Наистина ли бе живял така, че сега, когато беше вече стар, можеше с основание да бъде смятан за измет, чието единствено място е на някое забравено от всички бунище? Хората, към които мистър Хардинг чувствуваше своята принадлежност — грантлиевци, гуиновци и оксфордските богослови от старата школа, — не се измъчват с такива самообвинения, каквито безпокояха самия него. Те, общо взето, са толкова доволни от мъдростта и правилността на собственото си поведение, колкото всеки мистър Слоуп или всеки доктор Прауди. Но за свое нещастие мистър Хардинг не се радваше на такова самоупование. Когато всевъзможни слоуповци го наричаха измет, единственото, което му оставаше, беше да се запита дълбоко в себе си доколко справедлив бе този епитет. Уви! Повечето улики бяха сякаш срещу него.

Докато чакаше мистър Слоуп в приемната на епископа, той се стараеше да убеди сам себе си, че срещу настъпващите скърби на старостта, срещу пристъпите на горчиво съжаление, които така често измъчват съзерцателните натури, достатъчна утеха ще намери в религията. Да, вярата можеше да го утеши за загубата на всяко светско благо, но беше ли неговата вяра толкова действена, че да го научи как, разкайвайки се за напразно пропиляното време, да изживее с упование в бъдещето годините, които му оставаха? А и нима самото това разкаяние не е изпълнено със сълзи и мъка? Много лесно е да се говори за разкаяние, но неговото осъществяване означава да ходиш по нажежени остриета, да бъдеш жив одран като свети Вартоломей, пронизан от стрели като свети Себастиан, печен на слаб огън като свети Лаврентий. Ами ако досегашният му живот изискваше именно такова разкаяние? Ще му стигнат ли силите за това?

След като излезе от двореца, мистър Хардинг се разхожда почти цял час под сенчестите брястове край катедралата, преди да се отправи към дома на дъщеря си. Той беше решил, така или иначе, да отиде до Плъмстед, за да се посъветва с доктор Грантли, но първо искаше да разкаже за случилото се на Елинор.

Тук обаче го очакваше ново изпитание. Мистър Слоуп го беше изпреварил с посещението си в дома на вдовицата предишния следобед. Той бе обяснил, че не би могъл да се лиши от удоволствието да съобщи на мисис Болд за предстоящото завръщане на баща й в чудесния им дом при Хайрамовото старопиталище. Епископът му бил поръчал да предаде на мистър Хардинг, че неговото назначение е въпрос на най-близко бъдеще. Епископът бил естествено много щастлив, че може да съдействува да бъде върнат мистър Хардинг на поста, който той бе красил в течение на толкова години. След това мистър Слоуп предпазливо бе повдигнал въпроса за чудесното малко училище, което, както се надявал, скоро щяло да бъде открито към старопиталището. Той просто бе очаровал мисис Болд със своето описание на този прекрасен, полезен и богоугоден придатък и тя дори каза, че баща й непременно ще даде своето одобрение и че самата тя е готова да поеме един клас.

Всеки, който би могъл да чуе съвършено различния тон и да види съвършено различния начин, по който мистър Слоуп бе говорил за проектираното училище на дъщерята и на бащата, непременно би признал, че мистър Слоуп е гениален човек. Той не спомена на мисис Болд нито дума за проповедите и богослуженията в старопиталището, за отстраняването на старите хора от катедралата, за необходимостта от ремонт и боядисване или за изхвърлянето на сметта. Елинор си каза, че мистър Слоуп наистина не й харесва лично, но че той е един много деен и ревностен свещеник, който ще бъде без съмнение полезен за Барчестър. Всичко това предвещаваше нови страдания за мистър Хардинг.

Елинор чу стъпките на баща си по стълбата и се усмихна с най-радостната си усмивка, защото мислеше, че и остава само да му поднесе поздравленията си, но щом зърна лицето му, разбра, че поздравленията й едва ли ще бъдат много уместни. Един или два пъти преди това тя беше виждала същия този израз на отчаяние и скръб върху лицето на баща си и го беше запомнила добре. Бе го видяла веднага след като бе прочел в „Юпитер“ онази яростно нападателна статия, която стана причина да напусне впоследствие старопиталището; бе го видяла и когато архидяконът убеждаваше баща й да остане въпреки разбиранията си за чест и достойнство. Тя от пръв поглед разбра, че той е в състояние на дълбок душевен смут.