Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— О, татко, какво се е случило? — възкликна тя, оставяйки детето да пълзи на пода.

— Дойдох да ти кажа, скъпа моя — отвърна той, — че отивам в Плъмстед. Ти сигурно нямаш желание да дойдеш с мен?

— В Плъмстед ли, татко? Ще останеш ли там?

— Вероятно ще пренощувам. Трябва да се посъветвам с архидякона във връзка с този злополучен приют. Защо ли ми трябваше да мисля пак за него!

— Но, татко, какво всъщност е станало?

— Видях се с мистър Слоуп, мила, а той едва ли е най-приятният събеседник в света — поне за мен.

Елинор се изчерви малко, но тя беше на погрешен път, ако мислеше, че баща й прави някакъв намек за запознанството й с мистър Слоуп.

— И какво, татко?

— Той иска да превърне старопиталището в неделно училище и в дом за проповеди — и сигурно ще постигне своето. Не се чувствувам подходящ за такова заведение и следователно ще трябва, както изглежда, да се откажа от назначението.

— Но какво лошо има в училището, татко?

— Това, че няма да има подходящ директор.

— Такъв безспорно ще се намери.

— Мистър Слоуп иска аз да стана директор. Но аз не съм подходящ за такъв, затова мисля да се откажа от тази чест.

— Ах, татко! Мистър Слоуп съвсем не желае това. Той беше тук вчера и неговото желание…

— Беше тук вчера, така ли? — попита мистър Хардинг.

— Да, татко.

— И говори с теб за старопиталището?

— Каза колко ще се радва — а и епископът също — да те види отново там. След това заговори за неделното училище и право да си кажа, аз се съгласих с него. Мислех, че и ти ще бъдеш съгласен. Мистър Слоуп каза, че училището ще бъде открито не в самия приют, а към него, че ти ще бъдеш негов попечител и понякога ще го навестяваш; помислих си, че такова училище би ти харесвало, и обещах да го наглеждам и да поема един от класовете — всичко това изглеждаше толкова… Но, татко, за мен ще бъде цяло нещастие, ако се окаже, че съм постъпила лошо.

— Съвсем не, мила моя — отвърна той, като внимателно, много внимателно отклони ласките на дъщеря си. — Няма нищо лошо в желанието ти да бъдеш полезна, тъкмо напротив; трябва на всяка цена да се стараеш да бъдеш такава. Днес всеки, който не иска да се окаже излишен, трябва да напрегне всичките си сили. — В своето нещастие бедният мистър Хардинг се опитваше да приобщи дъщеря си към новите идеи. — Това се отнася както до мъжете, така и до жените. Имаш пълно право, мила моя, да постъпиш така, но…

— Но какво, татко?

— Не съм много сигурен, че на твое място бих избрал за духовен наставник мистър Слоуп.

— Но аз не съм имала и нямам никакво намерение да сторя това.

— Би било много некрасиво от моя страна да говоря лошо за него, защото всъщност не зная нищо лошо за мистър Слоуп, но той не ми изглежда много почтен. Че не се държи като джентълмен, в това съм сигурен.

— Никога не съм мислила да го избирам за наставник, татко.

— Що се отнася до мен, мила моя, нека си припомним пословицата: „Не учи старо куче на нови номера“. Принуден съм да се откажа от неделното училище, а заедно с него вероятно и от старопиталището. Но искам първо да поговоря с нашия зет. — С тези думи мистър Хардинг си взе шапката, целуна малчугана и се оттегли, оставяйки Елинор така дълбоко разстроена, както беше и самият той.

Всичко това задълбочи още повече неговата болка. Той имаше толкова малко близки хора, че не можеше да си позволи да бъде откъснат от съществото, на чиято привързаност и съчувствие най-много държеше. А му се струваше, че нещата отиват нататък. Не искаше да си признае, че би желал дъщеря му да намрази мистър Слоуп, но ако тя дадеше израз на някаква неприязън, неговото порицание за това толкова нехристиянско чувство нямаше да бъде много строго. Но в действителност тя беше в дружески отношения с мистър Слоуп, споделяше неговите възгледи, одобряваше спонтанно плановете му и слушаше с възторг неговите поучения. Мистър Хардинг едва ли желаеше дъщеря му да намрази този човек, но би предпочел омразата пред любовта.

Той отиде до странноприемницата да поръча екипаж, отби се в къщи за пътната си чанта и потегли за Плъмстед. Архидяконът поне не би могъл да се побратими с мистър Слоуп. Но той би настоял за междуособна война, публични речи, гръмогласни обвинения и изобщо за всички атрибути на откритата вражда. А тази алтернатива едва ли беше по-приятна за мистър Хардинг.

Когато мистър Хардинг пристигна в Плъмстед, установи, че архидяконът не беше у дома: не го очакваха преди вечеря и тъстът му изля душата си пред по-голямата си дъщеря. Антипатията на мисис Грантли към мистър Слоуп беше не по-малка от тази, която изпитваше нейният съпруг. Също като него и тя беше убедена в необходимостта да се поведе война с праудистите, да се отстояват правата на традиционно настроеното катедрално духовенство и да се защищава законният пай от хляб и риба, който се полагаше на нейния кръг. Подобно на своя съпруг и повелител, тя беше готова да се бие, без да иска или да очаква милост. Не че беше свадлива и склонна към разпри с ближните си — тя, подобно на архидякона, просто чувствуваше, че самото присъствие на мистър Слоуп в Барчестър е обида за всеки, който тачи паметта на покойния епископ, и че неговото предполагаемо влияние върху делата на епархията е духовно предизвикателство към нейния съпруг. Досега хората нямаха представа колко ожесточена можеше да бъде мисис Грантли. Тя беше в най-добри отношения с жените на свещениците от цялата околност. Обичаха я всички дами, свързани с катедралата. Макар и далеч по-богата от тях, тя съумя да се постави така, че нейната карета и конете й не бяха трън в очите на никого. Никога не подчертаваше близостта си с местната аристокрация, за да предизвиква завист у жените на свещениците. Не говореше с повод и без повод за графове и графини, нито се хвалеше, че плаща на гувернантката шестдесет фунта годишно, а на готвачката — седемдесет. Мисис Грантли беше известна като умна, тактична, миролюбива жена и барчестърци бяха изненадани от неукротимата войнственост, която тя проявяваше като главнокомандуващ на грантлиистките.