Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Преди да се отдели от синьората, той нареди да поставят до кушетката една малка масичка и я попита дали ще му разреши да й донесе нещо. Без значение, каза тя, нищо… все едно какво. Точно в такива моменти чувствувала особено остро цялата дълбочина на своето нещастие — сега, когато трябвало да остане сама. Е, малко пилешко, парче шунка и чаша шампанско.

Мистър Слоуп, който се изчерви заради своя патрон, трябваше да обясни, че няма шампанско.

Нищо, щяла да пийне малко херес. И мистър Слоуп слезе към столовата с многоучената мис Трефойл. Би ли могла да му каже, попита той, дали има разлика между папратите от Барсетшир и папратите от Къмбърланд? Най-голямата му земна страст били папратите. Но преди мис Трефойл да успее да си отвори устата, той я остави заклещена между вратата и бюфета. Тя успя да се измъкне оттам едва след петдесет минути, и то без да е сложила нито хапка в устата си.

— Нима искате да ни напуснете, мистър Слоуп? — каза бдителната стопанка на къщата, забелязвайки, че нейният роб се промъква към вратата, запасен с провизии на високо вдигнат поднос.

Мистър Слоуп обясни, че синьора Нерони очаква своята вечеря.

— Но, мистър Слоуп, помолете нейния брат да й занесе вечерята! — каза мисис Прауди с доста висок глас. — Недопустимо е вие да се нагърбвате с тази работа. Моля ви, мистър Слоуп, бъдете така любезен! Сигурна съм, че мистър Станъп ще се погрижи за сестра си.

В другия край на залата Етълбърт си беше намерил много приятно занимание, ухажвайки най-малката дъщеря на мисис Прауди.

— Не бих могъл да се измъкна оттук, госпожо, даже ако Мадлин умираше от глад — обади се той. — Единственият начин е да полетя.

Гневът на домакинята се усили, когато забеляза, че и собствената й дъщеря е преминала в лагера на врага, а когато въпреки нейните възражения и в открито нарушение на изричната й заповед мистър Слоуп тръгна към залата, чашата на нейното възмущение преля и тя не можа да се сдържи.

— Какви нечувани маниери! — възнегодува тя. — Не мота да допусна това! — Възмутена до краен предел, мисис Прауди си проправи път през тълпата и последва мистър Слоуп.

Когато влезе в залата, там нямаше никой друг, освен съгрешилата двойка. Синьората се беше заела спокойно с вечерята си, а мистър Слоуп стоеше наведен над нея, готов да й се притече на помощ. Двамата обсъждаха достойнствата на неделните училища и синьората тъкмо обясняваше, че не й било възможно да отиде при децата, но нейна заветна мечта била да ги поучава. Не можело ли те да бъдат заведени при нея?

— И кога ще ги доведете, мистър Слоуп? — попита тя.

Появяването на мисис Прауди избави мистър Слоуп от необходимостта да се обвърже с обещания. Тя дойде съвсем близо до кушетката, за да може да погледна грешниците в очите, след което се запъти към съседната стая с думите:

— Мистър Слоуп, негово преосвещенство има голяма нужда от вашето присъствие долу. Ще ви бъда много задължена, ако отидете при него. — И мисис Прауди гордо отплува нататък.

Мистър Слоуп промърмори нещо в отговор и се отправи към стълбището. Той познаваше достатъчно добре своята покровителка и отлично разбираше защо епископът е почувствувал изведнъж нужда от неговите услуги, но не искаше да стане герой на бурна сцена или да прояви повече галантност, отколкото подобаваше в случая.

— Винаги ли е такава? — осведоми се синьората.

— Да, госпожо! Винаги! — каза мисис Прауди, влизайки обратно. — Винаги същата — винаги все така непримирима към всякакъв вид непристойно поведение. — И тя прекоси отново залата, за да излезе заедно с мистър Слоуп.

Синьората не беше в състояние да я последва, иначе сигурно щеше да го направи. Но тя избухна в смях, който кънтеше по цялата стълба и преследваше мисис Прауди. Даже ако синьората имаше находчивостта на Грималди 37, тя пак не би могла да измисли по-добро отмъщение.

— Мистър Слоуп! — каза мисис Прауди, когато застигна престъпника на вратата. — Много съм изненадана, че вие можахте да зарежете моите гости заради тази изрисувана Йезавел 38!

— Но тя е инвалид, мисис Прауди, и не може да ходи. Все някой трябваше да се погрижи за нея.

— Инвалид! — повтори мисис Прауди. — Ще й дам аз един инвалид, само да ми падне! Какво изобщо търси тя тук? Каква наглост, каква преструвка!

Във вестибюла и съседните стаи гостите слагаха вече наметалата и шаловете си, готвейки се да се сбогуват. Мисис Прауди полагаше максимални усилия да се усмихне на всекиго, но опитите й не бяха особено успешни. Твърде много изпитания се бяха струпали на главата й. Гостите бавно се разотиваха.