Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Ах, милорд, толкова съжалявам за този неприятен инцидент! — каза синьората, протягайки ръката си така, че епископът беше принуден да я поеме. — Брат ми е толкова несъобразителен. Моля ви, седнете и ми доставете удоволствието да се запозная с вас. Макар и да се нуждая, уви, от кушетка, не съм толкова голяма егоистка, че да я заема цялата.

Мадлин беше винаги готова да се помръдне, за да направи място на някой джентълмен, но по нейните думи за кринолините на приятелките й нямаше достатъчно място.

— Реших се на това трудно изпитание само защото жадувах да се запозная с вас — продължи тя. — Вие, разбира се, сте прекалено зает, затова не смеех дори да се надявам, че ще намерите време да ни посетите. А вашите английски вечѐри са толкова скучни и сковани! Знаете ли, милорд, когато се наложи да се връщаме в Англия, единствената ми утеха беше мисълта, че ще мога да се запозная с вас. — И тя му отправи дяволски поглед.

Епископът обаче реши, че тя прилича на ангел, и прие поканата й да седне до нея. Той изрече някаква баналност за това колко й е задължен за труда, който си е дала, но все повече и повече се чудеше коя всъщност е тя.

— Вие, разбира се, знаете моята печална история? — продължи синьората.

Епископът не беше чувал нито дума за тази печална история. Той обаче знаеше (или поне така си въобразяваше), че тя не може да ходи като всички други, и се възползува от това. С дълбоко състрадателен вид той каза, че знаел на какво тежко изпитание я е подложил Всевишният.

Синьората докосна ъгълчето на окото си с най-очарователната от всички носни кърпички. Да, каза тя, изпитанията и били наистина много тежки, те дори надхвърляли обикновените човешки сили, но докато не й отнемели детето, значи, нищо не са й отнели.

— Ах, милорд! — възкликна тя. — Вие трябва непременно да видите малката — последната пъпка на едно великолепно дърво. Трябва да позволите на една майка да се надява, че ще положите светите си ръце върху нейната невинна главица и ще я обречете на женска добродетелност. Да смея ли да се надявам на това? — И тя погледна епископа в очите, докосвайки с ръка лакътя му.

Епископът беше простосмъртен и й отговори, че може да се надява. В края на краищата тя го молеше само да конфирмира нейната дъщеря — една всъщност съвсем излишна молба, тъй като той без друго щеше да извърши конфирмацията, ако младото момиче се обърнеше към него по обичайния ред.

— Кръвта на Тиберий 34 — каза синьората почти шепнешком, — кръвта на Тиберий тече в нейните жили. Тя е последната издънка на Нероновците.

Епископът беше чувал за последния визигот 35, даже имаше някаква смътна представа за последния мохикан, но ни най-малко не предполагаше, че ще му се наложи да благославя последната издънка на Нероновците. Все пак тази дама му се хареса: тя имаше правилен начин на мислене и говореше много по-благоприлично от брат си. Но кои бяха те? Сега стана вече ясно, че този побъркан мъж в синьо с копринената брада не беше принц Висинирони. Дамата беше омъжена и се наричаше Висинирони по мъж, продължаваше да разширява познанията си епископът.

— Кога ще я приемете? — изведнъж попита синьората.

— Кого? — осведоми се епископът.

— Моята дъщеря — каза майката.

— А на колко години е младата госпожица? — попита епископът.

— Тъкмо навърши седем — отговори синьората.

— О — поклати глава епископът, — много е малка още, много е малка!

— Но в слънчева Италия ние не мерим възрастта с години! — И синьората дари епископа с една от най-нежните си усмивки.

— И все пак тя е прекалено млада — упорствуваше епископът. — Ние никога не конфирмираме преди…

— Но вие бихте могли да поговорите с нея! Нека чуе от вашите свети уста, че не е необходимо да се чувствува изгнаница само защото е римлянка; че името Нерон не й пречи да бъде християнка и че кръвта на цезарите езичници, на която тя дължи черните си къдри и мургавата си кожа, не я лишава от божията милост. Вие ще й кажете всичко това, нали, приятелю?

Приятелят отговори, че ще й каже, и попита дали детето е научило катехизиса.

— Не — отвърна синьората. — Не бих й позволила да изучава такива неща в една заблудена от кюретата и осквернена от католическо идолопоклонство страна. Именно тук, тук в Барчестър, тя трябва да се научи да мълви тези свети слова. О, да можехте да й станете наставник!

Дамата определено се бе харесала на доктор Прауди, но той беше все пак епископ и не можеше да започне да учи едно малко момиче на основите на катехизиса, затова каза, че ще й изпрати учител.