Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Но вие няма да ми откажете да поговорите с нея, милорд?

Епископът каза, че ще поговори, но попита къде може да се види с нея.

— В къщата на татко — с леко недоумение отговори синьората.

На епископа не му достигаше смелост да я попита кой е нейният татко и беше принуден да се раздели с нея, без да разгадае тайната. Мисис Прауди, пременена с почти същата парадност, се върна при гостите и нейният съпруг сметна за по-благоразумно да не продължава тази задушевна беседа с жената, за която тя имаше толкова лошо мнение. Той се приближи до малката си дъщеря и попита:

— Нета, знаеш ли кой е бащата на тази синьора Висинирони?

— Не е Висинирони, татко — отвърна Нета, — а Виси Нерони, и е дъщеря на доктор Станъп. Но сега трябва да обърна малко внимание на Гризелда Грантли — цяла вечер никой не е казал нито дума на бедното момиче.

Доктор Станъп! Доктор Виси Станъп! Дъщерята на доктор Станъп, за чийто брак с един безпътен италиански нехранимайко беше дочул нещо! Значи, това нагло синьо пале, което го разпитваше за епископските му задължения, е синът на Станъп! А дамата, която го умоляваше да я посети и да преподава на детето й катехизиса, е дъщеря на същия този Станъп! Дъщеря на един от неговите пребендарии! Когато тези факти проблеснаха в мозъка му, той се разгневи почти колкото жена си. И все пак не можеше да не признае, че майката на последната от Нероновците е една наистина приятна жена.

Доктор Прауди се измъкна в съседната стая, където се бяха събрали голяма група грантлиисти. Сред тях изпъкваше внушителната фигура на архидякона, а старият декан беше почти потънал в едно огромно кресло до камината. Епископът имаше голямо желание да бъде любезен и да смекчи, доколкото е възможно, огорчението, предизвикано от неговия капелан.

Нека мистър Слоуп действува fortiter in re, той самият ще пролива елей suaviter in modo 36.

— Моля ви, не ставайте, господин декан! Много ви моля — каза той, когато старецът се опита да се надигне. — Много любезно от ваша страна да почетете това „общо събрание“. Но ние още не сме се настанили истински и мисис Прауди не може да приеме нашите приятели така, както би желала. Е, господин архидякон, не се отнесохме чак толкова сурово към вас, оксфордците, нали?

— Не — отвърна архидяконът. — Вие само ни извадихте зъбите и ни отрязахте езиците, но все пак ни разрешавате и занапред да дишаме и да гълтаме.

— Ха-ха-ха! — разсмя се епископът. — Не е толкова просто да се отреже езикът на едно оксфордско светило. А колкото до зъбите… ха-ха-ха! При сегашното положение на нещата ректорите на колежите запазват всъщност не по-малка свобода на действие, отколкото в дните, когато хебдомадалният съвет беше в своя апогей. Какво мислите, господин декан?

— Старите хора, милорд, не обичат промените — каза деканът.

— В такъв случай — отбеляза архидяконът — вие сте просто жалки неудачници. И да ви кажа откровено, според мен вие не се справихте със своята задача. Във всеки случай трябва да признаете, че не сте изпълнили и половината от вашите така широко разгласени обещания.

— А колкото до вашите професори… — започна, без да бърза, канцлерът, но не му беше съдено да завърши фразата си.

— Като става дума за професори — чу се един мек, ясен глас зад рамото на канцлера, — колко много можете да научите вие, англичаните, от Германия! Само че гордостта ви пречи.

Епископът се огледа и установи, че този непоносим Станъп младши го бе настигнал и тук. Деканът се загледа в Бърти, сякаш това беше някакво свръхестествено явление. Погледнаха го също двама-трима от пребендариите и неколцина младши каноници. Архидяконът се изсмя.

— Германските професори са много учени хора — каза мистър Хардинг, — но…

— Германските професори ли?! — изстена канцлерът по такъв начин, сякаш нервната му система беше разтърсена така, че можеше да бъде излекувана само ако притежателят й подиша една седмица чист оксфордски въздух.

— Да — продължи Етълбърт, който не разбираше с какво германските професори са заслужили такова презрение от страна на оксфордските първенци. — Разбира се, в Оксфорд по-лесно можеш да си създадеш име. В Германия професорите наистина преподават, а в Оксфорд само си дават вид, че го правят, и то невинаги. Тези ваши университети скоро ще ви увиснат на врата, ако не приемете да се поучите от Германия.

На това не можеше да се отговори. Достопочтени шестдесетгодишни свещеници не могат да се унижат да обсъждат такива въпроси с един младеж, който носи такова облекло и такава брада.