Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Внимание, Мадлин! — каза той и добави, обръщайки се към дебелия викарий: — Бихте ли ми помогнали да я побутнем малко?

Викарият се беше облегнал с цялата си тежест на гърба на кушетката и неволно усили и ускори нейното движение, когато Бърти леко я тласна. Кушетката се откъсна от мястото си, полетя и се спря чак насред залата. Мисис Прауди стоеше заедно с мистър Слоуп до синьората, опитвайки се да бъде любезно покровителствена с нея, но всъщност едва сдържаше раздразнението си, тъй като всеки път, когато се обръщаше към своята гостенка, тя отговаряше на мистър Слоуп. Мистър Слоуп беше очевидно неин любимец, но мисис Прауди нямаше намерение да отстъпи първенството на някакъв си капелан. Тя тъкмо бе възприела едно по-резервирано държане, изпълнено с чувство на оскърбено достойнство, когато за нещастие колелцето на кушетката се омота в дантелите на нейния шлейф, отнасяйки бог знае колко ярда от гарнитурата на роклята й. Затрещяха конци, запукаха шевове, късаха се панделки, падаха волани, мярнаха се фусти. Дълги ивици разкъсана дантела покриха килима — те бяха все още омотани около подлото колелце на кушетката.

Когато в една гранитна скала бъде издълбана позиция за оръдейна батарея, всички се възхищават от нейното симетрично могъщество. Тя е плод на многогодишен труд. Прецизните амбразури, безупречните парапети, добре укрепените галерии — всичко говори за достиженията на съвременната наука. Но достатъчна е една малка предателска искра, поднесена към фитила, и към небето се издига огромен облак прах, оставяйки след себе си само смет и неугледни отломки.

Всички знаем какъв е бил гневът на Юнона, когато красотата и била пренебрегната. Знаем какви бури от страст могат да бушуват даже в гърдите на безсмъртните. Сигурно Юнона е погледнала Парис на планината Ида така, както мисис Прауди изгледа Етълбърт Станъп, когато той омота краката на кушетката в нейния дантелен шлейф.

— Какъв идиот си, Бърти! — възкликна синьората, като видя станалото и разбра какви ще бъдат последиците.

— Идиот ли? — повтори като ехо мисис Прауди, сякаш този епитет беше прекалено слаб, за да изрази чувствата й. — Ще му покажа аз… — Но като се огледа и видя най-лошото, тя разбра, че в момента първата й грижа трябваше да бъде да събере разпилените из залата останки от своята рокля.

Бърти, щом видя какво е направил, се спусна към кушетката и коленичи пред оскърбената дама. Той явно искаше да освободи колелцето от разпокъсаните дантели, но отстрани изглеждаше, сякаш моли за прошка някоя богиня.

— Снемете ръцете си, сър! — каза мисис Прауди. Не ни е известно от коя мелодрама бе взела този израз, но той явно се беше запечатал в паметта й в очакване на достоен случай да бъде употребен.

— Бих литнал да търся вълшебните чекръци на феите, за да поправя стореното, само ми простете! — каза Етълбърт, все още коленичил.

— Снемете ръцете си, сър! — повтори мисис Прауди с удвоена решителност, като се задъхваше от гняв. Този намек за феите беше явна подигравка, която имаше за цел да я направи смешна. Така поне й се струваше. — Снемете ръцете си, сър! — почти изкрещя тя.

— Не съм аз, а проклетата кушетка — каза Бърти, вдигнал умоляващ поглед към лицето и, и разпери двете си ръце, за да покаже, че не се докосва до нищо нейно, като продължаваше да стои на колене.

Тук синьората се изсмя — не високо наистина, но достатъчно отчетливо. И както лишената от своите малки тигрица се хвърля яростно на първия попаднал пред очите й, така мисис Прауди се нахвърли върху гостенката си.

— Госпожо! — изрече тя; и перото на прозаика не е в състояние да опише мълниите, които мятаха очите й.

Синьората я изгледа съсредоточено за момент, след което се обърна към брат си и закачливо му каза:

— Бърти, идиот такъв, ставай бързо!

В това време мисис Прауди беше вече заобиколена от епископа, мистър Слоуп и трите си дъщери, които й помогнаха да събере пръсналите се нашироко останки от нейното великолепие. Момичетата се строиха в полукръг зад майка си и носейки късовете дантела, не без достойнство я последваха към вътрешните стаи. Мисис Прауди бе принудена да се оттегли и да приведе в ред тоалета си.

Веднага щом светлата плеяда се скри, Етълбърт се изправи и се обърна с престорен гняв към дебелия викарий.

— Все пак вината е ваша, сър, не моя! — обяви той. — Но на вас, изглежда, ви е обещана енория и затова си замълчах.

При тези думи по адрес на дебелия викарий избухна смях, към който се присъедини и епископът със своя капелан, и така атмосферата се успокои.